Фредрика продължи да чете със сбърчено чело.
— Добре, значи се разбрахме — заключи Рехт.
Фредрика погледна колебливо след тях, когато двамата мъже забързано напуснаха стаята.
Хаос, помисли си тя. Тези мъже живеят в епицентъра му. Но всъщност не мисля, че биха могли да дишат някъде другаде.
Точно в този момент шефът й се обърна.
— Между другото — провикна се той. Педер и Фредрика слушаха. Елен подаде глава от стаята си. — Свързах се с Националната полиция за информацията, която получихме от имейлите на Габриел Себастиансон — каза той. — Без съмнение Дългия чичо е голяма клечка в тези среди. В момента колегите подготвят масивна акция срещу него и мрежата му и много се зарадваха на разкритията ни. Предавам ви поздравите и благодарностите им.
Педер Рюд беше придобил известна представа за полицейския свят, преди да кандидатства в колежа преди почти десет години.
Първо, полицията беше такова място, където наистина се случваше нещо. Второ, полицейската професия беше важна. И трето, хората се възхищаваха на полицаите.
Педер държеше особено на третото. Да бъде уважаван. Не че му липсваше. Не, по-скоро ставаше дума за друг вид уважение, което пробиваше повърхността.
Естествено, бе заслужил и него. Единственото малко странно бе, че откакто напусна редовата полиция и престана да носи униформа, хората започнаха да го възприемат не толкова на сериозно и отношението им към него се промени.
Впечатлението му се потвърди, например, и от посещението при мъжа, даващ коли под наем, който се беше обадил в полицията, че е разпознал момичето, задържало Сара Себастиансон във Флемингсберг. Мъжът го гледаше много скептично, докато Педер не извади легитимацията си. Тогава стана малко по-любезен, но все още не беше истински доволен.
Рюд направи обща преценка на мястото. Доста малък офис насред Сьодермалм12. Табелките по прозореца примамваха както с коли под наем, така и с шофьорски курсове. Не толкова честа комбинация. При това по нищо не личеше, че вътре протичаше някакво обучение.
Мъжът видя, че полицаят се оглежда наоколо.
— Шофьорските курсове се провеждат един етаж по-долу — сопна се той. — Ако това те интересува.
Педер се усмихна.
— Само гледам — поясни той. — Хубаво местенце за коли под наем, нали?
— Защо питаш?
Смотан тъпанар, помисли си Рюд раздразнено, но продължи да му се усмихва и каза:
— Просто ми се струва, че конкуренцията наоколо не е толкова голяма. Повечето фирми за коли под наем са собственост на по-големите бензиностанции и често се намират на няколко километра от центъра.
Мъжът продължи да мълчи и да се мръщи, така че Педер реши да не хаби повече енергия, за да изглежда любезен.
— Обадил си се, защото мислиш, че си видял тази жена — продължи строго той и постави на плота, който го делеше от служителя, скица на непознатата от Флемингсберг.
Мъжът я погледна внимателно.
— Да, прилича на тази, която беше тук.
— Кога? — попита Педер.
Мъжът сбърчи чело и разгърна един голям календар пред себе си.
— Тя ли е убила детето? — попита нетактично той. — Затова ли я издирвате?
— Не е заподозряна в нищо — бързо отвърна Педер. — Само трябва да се срещнем с нея, защото има вероятност да е видяла нещо, което би било интересно да знаем.
Мъжът кимна, докато търсеше в календара.
— Тук — каза той и постави дебелия си пръст точно по средата. — Тогава дойде.
Педер се наведе напред. Служителят обърна календара. Пръстът му сочеше вляво. Седми юни.
Педер увеси нос.
— Как може да си толкова сигурен, че е било точно в този ден? — поколеба се той.
— Защото на същата дата трябваше да ми извадят с операция един мъдрец — каза мъжът, като изглеждаше много доволен от себе си, докато барабанеше с пръст по нечетлива бележка встрани. — Тъкмо щях да затварям и да тръгвам към болницата, когато тя дойде.
Той се наведе върху тезгяха с блеснали очи и изпълни Педер с неприязън.
— Изплашено до смърт лайненце — продължи мъжът с дебел глас. — Стоеше и се взираше наоколо като някакво животинче, осветено от дългите фарове на кола. От онези, които никога не бягат, макар да са на крачка от опасността. Така изглеждаше. — Той се захили дебелашки.