Хората постоянно я снимат или се струпват да я гледат и да снимат клипчета с „летящи“ риби.
Гарет носи пазарската чанта, която вече е понатежала с бутилка вино, сушени мезета, ядки, сушени плодове, дипове, крекери и сирене, всичко от прекрасните „Де Лауренти“4 и карамелизирана ябълка с шоколадова глазура от сладкарската верига „Роки Маунтин“.
Минаваме покрай пивоварната за крафт бира „Пайк“ и ресторант „Атриум“, където показвам на Гарет дървената статуя на Голямата стъпка (с чиито гениталии очевидно е злоупотребявано често) и огромния метален калмар, който виси във въздуха над него. Разхождаме се покрай разни магазинчета за индианско изкуство, мексикански ръкоделия, тениски с принтове и идиотски надписи, покрай азиатски търговци, аптеки и всичко друго, което човек може да си представи.
Продължава да е добре…, до момента, в който излизаме навън и потъваме в тълпата.
Вниманието ми е приковано от смеещите се деца, които се катерят по Рейчъл, и нехаещите им родители, концентрирани върху рибите във въздуха. Шумът е оглушителен. Крещят се цени и поръчки и се водят разговори на висок глас на всевъзможни езици. Някой наблизо от доста време не се е къпал, а двама мъже от лявата ми страна се гледат заплашително и всеки момент ще се сдърпат.
Когато една майка минава покрай мен и се втурва към детето си с разтреперан от нетърпение и раздразнение глас, дъхът ми изведнъж секва, пулсът ми се ускорява. Гърлото ми се свива, а очите ми пресъхват и започват да парят.
Искам да се махна. Само няколко стъпки и ще съм далеч от задушаващата ме навалица.
Но оставам. Заради Гарет. Приковавам поглед право напред и се абстрахирам от обстановката, като започвам да си представям как скоро ще подредя платото с деликатеси, как ще нарежа мезетата, кое сирене с кое ще върви…
— Тийгън — в гласа на Гарет се усеща напрежение.
Поглеждам го и осъзнавам, че стискам ръката му твърде силно и дланта ми е потна. Пускам го ужасена. Но той не пуска мен.
Едва когато вдигам поглед към лицето му, разбирам, че не аз, а той ме стиска толкова силно, и че е пребледнял.
Погледът му е спрял върху статуята на Рейчъл… и множеството катерещи се по нея деца.
— Хей! — обръщам гръб на тълпата и го прегръщам през кръста, но той не пуска ръката ми и дланта ми се оказва прикована към гърба. — Добре ли си?
Той кимва, но челюстта му продължава да е болезнено стисната.
— Глупав въпрос — промърморвам. — Разбира се, че не си. Да се махаме оттук.
— Не. Каза, че има още.
— Няма нужда да гледаме повече. Така или иначе искам да гледам само теб.
Това признание го кара да се обърне към мен.
Сякаш в огледалното отражение на слънчевите му очила за миг се мяркат призраците, които го преследват.
Пъхвам свободната си ръка под тениската му и докосвам голата кожа.
— Струва ми се, че имаш температура и пулсът ти е ускорен. А за човек с тен като твоя изглеждаш прекалено блед.
Около нас се разнася силен писклив детски смях и Гарет рязко потръпва.
— По дяволите! Да се махаме оттук! Опасявам се, че няма да е достатъчно да се махнем.
Неговият миг на слабост разклаща и малкото ми останала увереност. Отдръпваме се и спираме на ъгъла на улиците „Пайн“ и „Пайк“. Наоколо гъмжи от народ. Превръщаме се в остров насред морето от хора, които се движат във всички посоки.
— Да тръгваме към паркинга — предлагам аз.
Повече ми допада идеята да се приберем, отколкото да продължим.
Гарет се навежда към мен и ме прегръща силно. Долепя буза до моята.
— Трудно ми е… да гледам хора с деца. Особено когато не им обръщат внимание. Идва ми да ги сграбча и да им кажа да започнат да оценяват това, което имат, мамка му!
Тонът му е нисък и рязък.
— О, Гарет!
Искам да заплача, но не мога.
— А когато е обратното и те се радват на децата си, сякаш ми забиват нож в сърцето. И се чудя защо трябва да страдам така. С какво съм заслужил подобна болка?
Отпускам глава на гърдите му. Притискам го още по-силно към себе си. Де да можех да го избавя от болката…
Той усеща всичко толкова дълбоко. Знам го от работата му и от способността му да говори за мъката си.
— Толкова съжалявам…
Някакъв минувач с присмех ни подмята да си вземем стая.
Гарет го игнорира и ме прегръща толкова силно, че дори лекият полъх на вятъра не може да мине помежду ни. След няколко минути усещам как дишането му се нормализира.