— На връщане купих два дневника от летището.
Усещам леко парене от напиращите в очите ми сълзи.
Кимвам.
— Добре. Да опитаме.
— Знам, че не обичаш да решаваш проблемите си с говорене, но доктор Питърсън прави и видеочатове, ако размислиш.
Представям си да говоря за чувствата си и стомахът ми се свива на топка. Въпреки това отново кимвам.
— Имам си психолог, но ще имам предвид препоръката ти. Завиваме към мола. Паркингът е пълен с коли. Отделни хора и цели семейства се блъскат в множеството ресторанти и магазини. В моменти като този преди се чувствах толкова самотна… да гледам как животът кипи, докато аз съм замръзнала на едно място.
Поглеждам към мъжа, който седи до мен и държи ръката ми, който толкова се старае връзката ни да се получи.
Осъзнавам, че вече не се чувствам ни най-малко самотна.
Оценявам го. Постоянната тъга, която ме разделяше от света, сега е връзката ми с Гарет.
Слагам другата си ръка върху неговата.
— Между другото… И аз съм влюбена в теб.
15
— Не съм идвала тук от цяла вечност — отбелязва Рокси, когато влизаме в стъклената градина на Дейл Чихули5.
— Не мисля, че се променя — вметва Майк и поглежда към магазинчето за сувенири на входа. — Мисля, че изложбата е постоянна.
— Хей, нямаше нужда да си купувате билети, за да разглеждате пак — възразявам аз, макар че вече е прекалено късно, защото платихме входните такси на автомата отвън. — Можеше да се срещнем по-късно.
— Искаме да го разгледаме пак — уверява ме Рокси. — Наистина си спомням само лодките.
— Аз тъкмо се сетих за онази стая с морските обитатели — казва Майк. — Октопите са доста впечатляващи.
— Казва се „октоподи“ — поправя го Рокси.
— Какво? — възмущава се Майк и поклаща глава. — Не е вярно!
— Вярно е. Провери!
Майк вади телефона си и миг по-късно казва:
— Дявол да ме вземе! Права си.
— Разбира се, че съм права!
Гарет ме прегръща през рамо, докато чакаме да покажем билетите си на входа. Днес е приказен летен ден, малко по-топло от обикновеното за Сиатъл, но за щастие, няма нищо общо с лепкавата влага в Ню Йорк по това време на годината.
Облечена съм с един от тоалетите от последната кутия от стайлинг абонамента — бели къси дънкови панталонки и потник с тънки презрамки и азиатски мотиви. Дори съм си сложила обеци — малки златни халки, и тъмен грим тип „опушени очи“. Вече редовно се гримирам така. Струва ми се, че на художник рок звезда като Гарет му отива да е с жена със страстни очи.
Влизаме в музея. Криволичим сред тълпата и се любуваме на всяка експозиция. Стигаме до дълга тясна зала, в която изложбата е позиционирана над нас и защитена с прозрачна преграда. Разноцветни стъклени скулптури във всевъзможни форми и размери, някои с флорален дизайн, други с морски, са пръснати наоколо, преплетени или струпани една върху друга. През стъкления покрив се процежда светлина, която се пречупва в стъклото на фигурите и описва дъги по голите стени на помещението.
Движа се бавно с наклонена назад глава, за да разгледам всичко.
Гарет се промъква зад мен и ме прегръща през кръста.
— Трябва да отидем да видим експозицията му в „Беладжио“ в Лае Вегас. Може там да сложим началото на медения си месец и после да пътуваме за незнайни кътчета на света.
Спирам. Не съм убедена, че чух правилно. Обръщам се към него.
— Да не би току-що да ми предложи?
Прекрасните му очи блестят насреща ми.
— Не. Когато ти предложа, няма да има никакво съмнение. Просто повдигам темата. Давам ти време да свикнеш с идеята.
Присвивам очи.
— Може би аз ще поставя въпроса първа.
— Значи ще се състезаваме, а?
— Вие двамата се гледате повече един-друг, отколкото гледате изкуството — шегува се Майк, когато минава покрай нас с Рокси под ръка.
— Просто ме влече най-красивото в залата — казва Гарет, хваща ме над лакътя и ме повежда към следващата зала.
Облягам се на него.
— Как успяваш с всеки изминал ден да си все по-секси и все по-банален?
Намига ми.
— Всеотдайност, докторке. И природен талант.
По-късно отиваме до кулата „Спейс Нийдъл“, снимаме се на пейките от плексиглас на реновираната панорамна тераса, после разглеждаме музея на поп културата в Сиатъл, където прекарваме най-много време при изложбата за Принс. Оттам тръгваме към външните площи на „Сиатъл Сентър“ и попадаме на полски фестивал в амфитеатъра.
На сцената двойки в цветни национални носии танцуват на фона на весела музика. Около поляната има будки за закуски, на тревата хората са насядали на одеяла за пикник и на сгъваеми столове, има и специално обособена бирария. Забелязвам творчески кътове за деца, продавачи на тениски и сувенири, арт зона и какво ли не още.