Връщам се при входа където Чичо Елен е достатъчно любезен, за да се извини, че казиното не разполагало с хотел. Опитва се да ме насочи отвъд границата, в канадската част на резервата, където има хотел от веригата „Бест Уестърн“, но аз знам, че на моста ще има митничари и вместо да рискувам, му казвам, че търся нещо местно.
Той свива рамене. Единственото място в града е мотелът „Рест ин“.
— Хората понякога се оплакват, че им миришело на краве пасище — казва той, — но мотелът го държи едно добро момиче.
— Аз съм израснал всред крави — обяснявам с усмивка. — Тя дали ще има нещо против да й се явя сега? Пътувах цяла нощ.
— Не — отвръща той и зъбите му блясват под царствения нос. — Тя е свикнала с всякакви неща, откакто казиното е тук.
Гордостта ми от народа, към който официално принадлежа, продължава да спада, когато преминавам покрай рушащите се едноетажни и двуетажни къщи с хлътнали покриви, в чиито дворове вилнеят незавързани песове. Пътищата се нуждаят от ремонт, а миризмата на мръсотия се носи откъм канавките, които ми напомнят за търбуха на затвора.
Собственичката на мотела е набита индианка мохоук на средна възраст. Подавам й последната си стотачка и й казвам, че искам да платя за две нощувки. Изглежда ме издълбоко с малките си черни очи, след което се усмихва и ми дава ключа. Дърпам пердетата и използвам банята, преди да се просна на леглото и да потъна в бездната на съня.
Не знам по кое време съм се събудил, но знам какво ме е събудило.
Студеното дуло на револвер, опрян в носа ми.
28
Те са трима. И тримата — индианци. Всичките — по-млади от мен. Към края на двайсетте и началото на трийсетте си години. С дълги тъмни коси, със стиснати ядно устни и смръщени кафяви очи.
Най-малкият държи револвера. Двамата до вратата са биячите.
— Дошъл си на погрешно място да се изсереш, бледолики — казва малкият с ниско ръмжащ глас, като размахва стодоларова банкнота със свободната си ръка. — Ще те пратим да си вървиш, но първо имаме един подарък за теб. Стани.
Изправям се от леглото с вдигнати във въздуха ръце. Револверът продължава да е опрян в носа ми. Хвърлям поглед на банкнотата върху леглото и виждам, че е моята — Бен Франклин7 от 1977 година. Трябва да ида до тоалетната и им го казвам.
— Щом толкова много те напира, можеш да пикаеш в гащите — казва малкият.
Двамата биячи се хилят и ме извеждат навън. Пухкави бели облачета върху син фон. Набитата собственичка на мотела ми се чумери от сянката на входа на офиса си. Сложила е ръце на кръста. Откраднатият ми мотоциклет е вече натоварен в каросерията на удължен тъмнозелен пикап шевролет.
Поемаме по магистрала 37. Следва ни друг пикап с каросерия, пълна с индианци. Спираме до нива зад билборд, който пожелава добре дошли на целия свят, дошъл в резервата „Сейнт Реджис“. По-едрият бияч ме избутва навън от пикапа. Другият изхвърля мотора, който се стоварва с трясък върху земята. Другият пикап спира зад нас. Всички скачат на земята и образуват хлабав кръг около мен. Малкият, когото всички наричат Бонапарт, пъха пищова в колана на дънките си, отива до мотоциклета и се изпикава върху него.
— Не съм се опитвал да ви измамя — казвам за десети път, — и не съм бледолик. Майка ми беше мохоук.
— Ние сме акуесасни — отвръща малкият Бонапарт и вдига ципа си.
— Семейството й беше от резервата до Торонто — продължавам, спомняйки си, че северните мохоуки се наричат със собственото си име.
Бонапарт присвива очи:
— Носът ти е на бял.
— От баща ми е. Майка ми е отрасла в племето Онондага.
— Значи след като Джордж ти насини хубаво задника — казва той, — можеш да се върнеш там и да преоткриеш корените си, но никой не може да идва тук и да ни пробутва кофти мангизи. Никой бледолик. Никой наполовина бял. Никой, който не е изцяло червенокож.
— Хайде, Джордж.
Най-едрият индианец пристъпва и замахва с огромния си юмрук отдалеч. Навеждам се и го удрям отсечено под ребрата. Въздухът му излиза и той залита, след това ме ритва силно с подкования си с желязо каубойски ботуш. Бърз е за толкова едър мъж, металният нос на ботуша попада в коляното ми и аз падам назад. Джордж е върху мен и буха с юмруци. Изплъзвам се, извивам ръката му нагоре и назад и натискам лицето му върху дребния чакъл. Той изревава.