— Къде ти е венчалната халка? — попита намръщен той, след като повдигна ръката й, която се показа от ръкава на палтото.
— Ето я — отвърна тя и разтвори пръсти, за да може той да види тъничката платинена халка.
— Иди си вземи истинската — каза той и посочи с пръст.
Дебелите му бузи се зачервяваха. Тя погледна към темето му, когато сведе глава да огледа обувките й — виждаше се малко петно плешивина под къдравата черна и побеляваща коса.
— Франк — повтори тя. — Това е само един футболен мач.
— Това е финалът на шампионата и там ще дойдат сума хора, по дяволите — рече той, все още свел глава, стиснал гневно устни. — Не съм ти купувал тези неща да стоят по гардероби и чекмеджета.
Лексис се обърна и пое бързешком по дългия коридор. Мина през широките двойни врати и влезе в будоара си. В дъното бе чекмеджето с бижутата. Намери бързо пръстена и без да си дава труда да заключва чекмеджето, изтича през спалнята обратно в коридора, като се отби в кухнята за една бърза чаша вино.
— Взех го — рече тя и разпери пръсти, за да може Франк да го види, след което излезе в оформения като ротонда вестибюл на апартамента им.
Франк само изсумтя и отвори вратата пред нея. Прислужникът с бели ръкавици, обслужващ асансьора, чакаше. Навън дългата им черна лимузина бе със запален двигател. Франк напъха едрата си фигура на задната седалка, а портиерът помогна на Лексис. Стъклената преграда между кабината и шофьора бе вдигната. На Франк така му харесваше и той вдигна телефона да каже на Дювал да побърза, защото закъсняват заради Лексис.
— Отново — добави той и й се намръщи.
— Налей ми едно от тези, ако обичаш, Франк — рече тя. — Човек ще си помисли, че ти ще играеш тази вечер.
Франк наля два пръста бърбън от кристалната гарафа и й подаде чашата.
— Наистина е все едно, че аз играя — отвърна той и наля и на себе си. — Ако той не ми напомняше толкова силно за самия мен, може би нямаше да се чувствам така. Но мамка му, всички скаути8 от Сиракюз до Алабама ще са там.
— Той ми се видя съвсем спокоен — рече Лексис, усетила как топлината на алкохола се разлива по тялото й. Колата зави към уестсайдската магистрала. В тъмното се появиха кораби, които плаваха по реката. Пред тях мостът „Джордж Вашингтон“ се простираше в нощта, осветен от стотици синьо-бели лампи, пулсиращ със светлинките на червени габарити и стопове.
— Той го крие — каза Франк. — Досущ като мен. Но е нервен. Виждам го. Това са мъжки работи.
Вдигна телефона:
— Задмини го този де, по дяволите. Дювал, нали ти казах, че бързаме.
Лимузината дръпна напред, лъкатушеше, като ту излизаше от лентата си, ту се прибираше отново. Някой наду клаксона. Лексис подаде празната си чаша. Ъгълчетата на устните на Франк увиснаха.
— Да не би да се боиш, че ще те изложа? — попита Лексис и разклати чашата.
Франк се нацупи и й наля още. „Излагам“ бе като паникбутон. Дума, която тя изстрелваше срещу него от време на време, която напомняше и на двама им деня, в който го улови в безусловна измама. Денят, в който бе заплашил да я убие, дори само да опита да го напусне и да вземе със себе си сина им.
Франк обичаше да се преструва пред хората, че всичко в семейство Стефано е наред. Не обичаше да му напомнят, че всичко е само една фасада. Тя не можеше винаги да натиска бутона, но във вечер като тази, когато оставаше толкова малко до мача и до всички онези хора, които познаваше, тя държеше коза в ръцете си.
Усмихна се на себе си и се облегна в ъгъла на колата, посръбвайки от чашата, която държеше с две ръце. Франк извади клетъчния си телефон, позвъни на един от приятелите си и потвърди служебната им среща по-късно.
Тяхната лимузина не бе единствената, която паркира пред градския стадион в Ривърдейл за големия мач, но бе единствената с никелирани джанти и радиаторна решетка, друга Лексис не видя. Въздухът бе свеж, откъм Хъдсън през полето Бертино повяваше ветрец. Седалките извън козирките вече бяха заети и публиката жужеше, осветена от прожекторите. Те прекосиха по тревата, покрай пистата. Отборът загряваше. Франк мина през един малък отвор в оградата и отиде до самия край на игрището, където се съвещаваха реферите.
— Алън Франсис — извика той, свил ръце като фуния пред устата си. — Излез и им наритай задниците, синко!
Алън погледна към баща си, след това сведе маската на лицето си към коляното, продължаваше да се разтяга и да загрява. Франк закрачи обратно към пистата, помпаше стиснатия си юмрук, а върху лицето му бе разцъфнала широка усмивка.
8
Разузнавачи. В случая става дума за хора, наемани от спортни отбори да откриват млади таланти. — Б.пр.