Дългите силни пръсти на Мейсън барабанеха по ръба на писалището.
— Какъв интересен и необичаен юридически проблем — промълви той.
— Моите адвокати ме уверяват, че всичко е загубено, че ако детето е било оставено за осиновяване, нищо не може да се направи, че Хелън има законното право да откаже да отговаря на въпроси, че просто няма начин да открия къде се намира детето в момента.
Мейсън сви устни.
— Когато установя, че определена концепция за дадено дело е безнадеждна, започвам да се ровя наоколо и да търся някоя друга. В крайна сметка много зависи от каква гледна точка ще подходиш при решаване на делото, тоест от това, което юристите наричат теоретична основа на правораздаването.
— Какво общо има тя?
— Понякога много. Адвокатът се нуждае от въображение. Когато тръгнеш по някой празен път, който се оказва задънен, трябва да се върнеш и да тръгнеш по друг.
— Но в това дело няма друг път. Адвокатите ми са вдигнали ръце.
Мейсън запали цигара и запуши замислено.
— Може би има.
— Какво има?
— Друг път.
— Страхувам се, че няма, Мейсън. Дори адвокат с вашата находчивост няма да намери изход от този безнадежден случай.
— Струва ми се, че мога да ви демонстрирам ролята на теорията в правораздаването — възрази Мейсън търпеливо. — Формално погледнато, синът ви се води безследно изчезнал, нали?
— Формално погледнато — да, тъй като тялото не бе намерено. Но няма никакво съмнение какво се е случило.
— Именно. И ако при разглеждане на делото изхождаме От такава позиция, попадаме в задънена улица.
— Така или иначе, сме в задънена улица.
— Но — настоя Мейсън — нека да допуснем, че е възможно синът ви да е жив.
— За това не съществува ни най-малка вероятност.
— Официално той се води изчезнал.
— Това има ли някакво значение?
— Огромно. Човек трябва да се води изчезнал в продължение на седем години, за да се приеме, че е мъртъв.
— Но ако той наистина е мъртъв, не виждам какво можем да спечелим, като чакаме седем години.
— Не разбирате ли, че при такава постановка на случая синът ви просто ще е изчезнал. Ще бъде необходимо да се чака седем години, преди да се приеме, че е мъртъв. През тези седем години е необходимо съгласието на двамата родители, за да се даде детето за осиновяване.
Бартслър изведнъж проумя и лицето му грейна.
— Боже мой, мистър Мейсън! Вие решихте проблема! Вие успяхте!
Силно развълнуван, той стана от стола.
— Делото ни е в кърпа вързано. Ще я извикаме пред съда. Ще премахнем всякаква опасност детето да бъде дадено за осиновяване. Боже мой, защо на никой друг не му дойде наум за това?
— Аз не съм достатъчно запознат с фактите, мистър Бартслър — предупреди го Мейсън. — Просто ви предлагам един нов подход. Може би си струва да го обсъдите с адвокатите си.
— Адвокати ли? — възкликна Бартслър. — Нямам време за губене с някакви си некадърни адвокати… Господи, мистър Мейсън, вие не сте адвокат, вие сте вълшебник! Изпратете ми сметката. Не, по дяволите, никаква сметка! Аз ще ви изпратя чек!
Бартслър се обърна към вратата и изхвърча от кантората. Мейсън погледна към Дела Стрийт и се усмихна.
— Закъде се е забързал така? — понита тя.
— Навярно за една птицеферма в долината Сав Фернандо — отвърна Мейсън.
4
В три и половина следобед Мейсън получи препоръчано писмо. В плика имаше чек за хиляда долара, подписан от Джейсън Бартслър, и надраскана с молив бележка: „Вие победихте!“
В пет без петнайсет Даяна Риджис се обади по телефона и развълнувано поиска да говори с Пери Мейсън по въпрос от изключителна важност. Адвокатът вдигна слушалката и чу:
— Мистър Мейсън! Случи се нещо ужасно. Някой ми е откраднал чантата с… Ох, всичко беше в нея. Вие знаете — всичко!
— Какво имате предвид под всичко? — попита Мейсън.