— Изглежда, че ще завали.
— Да, най-сетне.
Мейсън кимна и мушна сгънатия вестник под мишница.
— Не мога да свикна с тукашния климат. Половин година суша, половин година дъжд — взе да се оплаква продавачът. — В Източните щати, откъдето съм, тревата е зелена цяло лято. Тука бързо-бързо става кафява като препечена филия.
— Как е у вас, на изток, през зимата? — подметка Мейсън.
Мъжът се засмя.
— Нали от нея бягам, мистър Мейсън. Адвокатът се отправи към асансьора и две минути по-късно отключи вратата на частната си кантора.
— Здравей, Дела. Нещо ново?
— Джейсън Бартслър.
— Подранил е.
— Изглежда разтревожен.
Мейсън хвърли вестника на бюрото, закачи шапката си и заяви:
— Готов съм да го приема, Дела. Секретарката въведе Джейсън Бартслър.
— Малко съм подранил — промърмори той.
— Виждам.
— Не можах да мигна, Мейсън. Как, по дяволите, разбрахте, че имам някаква скрита причина да взема Даяна Риджис на работа?
Мейсън се усмихна.
— Един преуспяващ бизнесмен се обажда на една съвършено непозната радиоактриса с предложение да живее в къщата му и да му чете. Хайде, хайде, Бартслър, и вие се пишете скептик!
Бартслър се ухили смутено.
— Погледнато така, не е…
— Продължавайте — подкани го Мейсън. Бартслър се размърда нервно на стола.
— Този брак ми е втори. Първата ми съпруга почина. От нея имах син — Робърт. Той загина на седми декември хиляда деветстотин четирийсет и първа — на двайсет и шест години — при Пърл Харбър. Дори не можаха да идентифицират трупа му.
Погледът на Мейсън изразяваше съчувствие. След миг Бартслър поде отново:
— Животът е много по-сложен, отколкото си мислим, и само когато погледнем назад от висотата на житейския си опит, можем да прозрем смисъла му, но тогава вече е твърде късно. И не се заблуждавайте, мистър Мейсън, прозрението идва само за миг.
Бартслър замълча за няколко секунди и пак заговори:
— Около година преди смъртта си Робърт се ожени. За момиче, което не можах да възприема. Не одобрявах нито произхода, нито средата й.
— И нея ли не харесвахте? — попита Мейсън.
— Като си помисля сега, осъзнавам, че не съм изправил ни най-малкото усилие да я опозная. Бях толкова предубеден, че бе невъзможно да придобия реална представа за тази жена. Всеки път, когато я погледнех, виждах образа, който си бях създал за нея преди още да сме се запознали.
— И какво й е лошото?
— Може би нищо. По професия е циркова артистка. Израснала е в цирка и е била акробатка на трапец.
— Колко е годишна?
— Двайсет и четири. Тоест сега е на двайсет и четири. Беше на около двайсет, когато се омъжи за сина ми.
— Или когато той се ожени за нея — поправи го Мейсън с лека усмивка.
— Е… да.
— Продължавайте. Да чуем всичко докрай.
— Когато синът ми се запознал с нея, вече не работела в цирка. Паднала от трапеца, първото й сериозно падане, но получила тежка травма в таза и вече не можела да играе. Трапецът бил единственото, с което можела да си изкарва прехраната, а ето че в един миг й бил отнет завинаги. Съвсем естествено е било да си направи сметката, че Робърт е доста изгодна партия. Аз негодувах срещу този брак и това създаде пропаст помежду ни. След смъртта на моя син снаха ми Хелън започна да проявява открито своята неприязън, а пък аз съвсем недвусмислено й показах, че доколкото е имала някаква връзка със семейството посредством женитбата си, то тя за мен е приключила.
— Предполагам — подсети го Мейсън, — че всичко това е свързано с Даяна Риджис?
— Съвсем определено.
— Тогава най-добре ще е да ми обясните каква точно е връзката.
— Още една малка подробност, мистър Мейсън, за да разберете цялото положение. Аз дори не се бях виждал с Хелън, хм, допреди четири седмици.
— Тя ли ви потърси?
— Не, аз я потърсих. Мейсън леко повдигна вежди.
— Защо?
Бартслър се размърда смутено на стола.
— Имам основание да вярвам, че след смъртта на сина ми се е родил мой внук, през март хиляда деветстотин четирийсет и втора. И — добави той с дълбоко огорчение — че тя умишлено е скрила този факт от мен. Внук, син на Робърт. Аз…
Гласът на Бартслър се задави от вълнение. Изминаха няколко секунди, преди той да е в състояние отново да говори. Мейсън отбеляза: