— В радиото ли работите?
— Как разбрахте?
— По гласа.
— Ах, да, естествено.
— Къде са дрехите ви?
— При работодателя ми.
— Така ли? Колко странно!
— Цялата история е странна.
— В такъв случай — Мейсън хвърли бърз поглед към Дела Стрийт, за да се увери, че е готова да записва — искам да я чуя от началото. Кажете ми първо нещо за себе си.
— Ще се огранича само с най-важното — обеща Даяна Риджис. — Не съм виждала баща си. Майка ми умря, когато бях дванайсетгодишна. Дадох си сметка, че макар и бедно сираче, бих могла да си пробия път и живота, ако се образовам. Не жалих сили. Бях завършила само прогимназия, но използвах всяка възможност да уча — продължих във вечерно училище, в задочни курсове, а в събота и неделя редовно четях в обществената библиотека. Овладях стенография и машинопис, станах секретарка, а после радиоактриса. Имах обаче неприятности с един режисьор и щяха да ме уволнят. Тогава пристигна писмо от мой почитател. Някой си Джейсън Бартслър. Харесал гласа ми и искаше да знае дали се интересувам от лека и доходна работа.
— И как реагирахте вие? — попита Мейсън. Тя се понамръщи.
— Ние получаваме купища такива писма и въпреки че авторите се изразяват различно, смисълът им винаги се свежда до едно. Не му обърнах никакво внимание.
— Какво стана след това?
— Получих Още едно писмо. После мистър Бартслър ми се обади по телефона в студиото. Говореше доста приятно. Оплака се, че очите му не са добре, а е запален читател и сега има нужда от някой, който да му чете. Добави, че ме е слушал по радиото и но само харесвал гласа ми, но бил убеден, че съм много интелигентна. С една дума, започнах работа при него и той се оказа изключително любезен и изискан джентълмен.
— С какво се занимава?
— С разработване на мини. На около петдесет и пет-шест години е, обича хубавите неща в живота, но всичко е с вкус и мярка. Мистър Бартслър е… един определено интересен човек.
Мейсън само кимна.
— Той твърди, че най-голямата беда на американците е прекалената им доверчивост. Било наша национална черта да приемаме безкритично всичко, което ни се поднася, и когато лустрото падне и видим нещата в истинската им светлина — да обвиняваме всички освен себе си. Не мога да си представя някой да е правил по-странен подбор на четивата си от мистър Бартслър.
— Моля, пояснете.
— Кара ме да му чета най-хубаво написаните статии от най-реномираните списания.
— Какво странно има в това?
— Всички са от преди четири до преди двайсет години.
— Не разбирам.
— Няма да разберете, освен ако не прочетете статиите. Сред тях например има някои от преди войната, в които ни убеждават, че можем да се справим с японската флота, когато си поискаме. По времето пък на сухия режим се кълнат, че независимо от последствията той вече никога няма да бъде отменен. Намират се и икономически, и финансови прогнози, които вещаят, че с национален дълг от трийсет милиарда САЩ ще стигне до банкрут, а с петдесет милиарда — до катастрофа. Всички те — майсторски написани и подкрепени с логика, която навремето е изглеждала абсолютно неопровержима — са дело на най-именитите автори в страната.
Мейсън хвърли въпросителен поглед към Дела Стрийт и пак се обърна към Даяна Риджис:
— Какъв е смисълът? Защо човек трябва да си губи времето да чете остарели, отминали неща? В края на краищата авторът на статиите не е пророк. Той просто събира факти и ги тълкува логично.
Даяна Риджис се изсмя нервно:
— Страхувам се, че се изразявам лошо, но по този начин мистър Бартслър смята, че поддържа разума си в достатъчно трезво състояние, за да вижда нещата в истинската им светлина. Според него най-сигурният начин да не се подведем по чуждите внушения днес, колкото и неопровержимо логични да изглеждат, е да четем заблудите от вчера, поднесени със същата неопровержима логика.
— Има нещо вярно в това — призна Мейсън с усмивка, — но нужно ли е толкова да се престараваме в името на скептицизма?
— На него му е нужно. Той сравнява нацията ни о малки деца, ненаситни в желанието си да бъдат водени за носа. Стига някой да рече: „Искате такава и такава утопия, нали? Единственият начин да я постигнете е да направите това и това“ — и без да задават въпроси, всички тръгват подире му като омагьосани. Лицето на Мейсън все повече се оживяваше.
— Заслужава да се поговори с този Бартслър! — възкликна той. — А сега бих искал да разбера какво по-точно ви е сполетяло.