— Тогава?
— Тогава допуснах голяма грешка. Сграбчих го за палтото и започнах да го бутам.
— И той се разяри?
— Отскубна се и се извъртя към мен. Никога няма Да забравя израза на лицето му — студен, злонамерен, пресметлив. Нямах никаква представа какво ще направи, но в погледа му имаше нещо, което ме изплаши — безпощадна жестокост, добре обмислена подлост. Той процеди през зъби: „Добре, щом искаш с лошо — на!“ И ме удари много хладнокръвно и много резултатно.
— Повали ли ви?
— Да. Появиха ми се звезди пред очите, коленете ми се огънаха и изведнъж се озовах на пода. Около мен всичко се въртеше. Карл Фреч ми се поклони от вратата с подигравателна, язвителна усмивка и каза: „Следващия път по-малко се надувай!“ — след което затвори и си отиде.
— Така, и?
— Бях ядосана и потресена. Има нещо в този дявол, от което те побиват тръпки. А и за една жена е голямо унижение, когато я удари мъж. Влязох в банята и си сложих студен компрес на окото, сетне усетих, че съм намокрила дрехите си, върнах се в стаята, заключих вратата, съблякох се и легнах във ваната. Исках да се отпусна и да облекча болките от дългото ходене, а и постоянно сменях студения компрес на окото. След половин час се почувствах по-добре. Станах, избърсах се, облякох си пеньоара и тъй като бях забравила да си взема пантофите, наложи се пак да обуя обувките си. В този момент се сетих, че още не съм прибрала чантата си. Вече окончателно кипнах.
— Предприехте ли нещо?
— Отидох до стаята на мисис Бартслър и почуках на вратата.
— Тя спеше ли?
— Не. Разговаряше с Карл. Дойде до вратата, погледна ме така, сякаш съм гъсеница, допълзяла някак си на масата по време на вечеря, и ми се закани: „Тъкмо обсъждахме с Карл какво да правим с вас.“ А аз отвърнах: „И аз самата разсъждавам какво да правя с Карл. Мислех, че синът ви е поне малко джентълмен, но под бляскавата шлифовка, която сигурно е струвала скъпо, той е само един долнопробен хулиган.“
— Как прие тя тези думи?
— Погледна ме отвисоко и изсъска: „Какво по-точно искате да кажете?“ Заявих й, че синът й се е държал неприлично с мен и ме е ударил, а тя ме нарече лъжкиня. Истината била, че Карл ме хванал да крада и аз съм се опитала да измъкна насила доказателствата от него.
— Да крадете? — изуми се Мейсън.
— Точно така. Знаете ли какво беше направил? Беше занесъл чантата ми при майка си, а в нея имало едно бижу, което тя била търсила целия ден. Убедена съм, че той така беше скроил нещата — да ме обвини в кражба, ако не изпълня желанието му.
— Няма що, изглежда, че е прекрасен човек! Тя се изсмя с горчивина:
— Бях така съсипана, че не можах дори да гъкна. Затова пък Карл изчурулика с прекрасно отработена интонация: „Мамо, мисля, че ще е добре да претърсим стаята й, преди да я пуснем да си върви.“
— И тя послуша ли го?
— Двамата нахълтаха в стаята ми и когато се опитах да ги последвам, мисис Бартслър ме избута и затръшна вратата пред носа ми.
— И после?
— После изтичах на долния етаж, за да видя мистър Бартслър, но той все още беше зает. Коженото ми палто висеше в дрешника. Облякох го и тръгнах към библиотеката, където смятах да почакам мистър Бартслър, когато вратата неочаквано се отвори и се появи същата жена. Срам ме беше от подутото око, затова се мушнах в дрешника. Сигурно съм постояла пет-десет минути, но щом се измъкнах от скривалището си, вратата пак се отвори — мистър Бартслър и мистър Гленмор изпращаха жената. Бях ги изпреварила, така че те можеха да ме видят само в гръб, стига да продължех да вървя към външната врата. И аз продължих, слязох по стълбите пред входа и тръгнах по улицата. Реших да се обадя на Милдред Данвил — момичето, с което живеем в един апартамент — и да я повикам да ме прибере с колата ми — и, разбира се, нямах пари дори за телефон. По това време вече беше започнала да ме обхваща истерия и окото ми ужасно се беше подуло. Така че реших да отида пеша до апартамента и да позвъня на Милдред — като че ли не бях ходила достатъчно! Трябва да съм извървяла към три километра, но в крайна сметка стигнах — а Милдред я нямаше вкъщи! Боже, каква нощ!
— И сетне? — подкани я Мейсън.