Карл Фреч беше строен, чернокос, с грижливо поддържани бакенбарди, спускащи се на два сантиметра под ухото, както изискваше най-добрата холивудска мода. И макар донякъде да личеше, че е позьор, той се държеше с необикновено за възрастта си достойнство.
Джейсън Бартслър представи Пери Мейсън и след като отново седнаха, веднага се зае да обясни защо ги е повикал.
— Пери Мейсън — заяви той — е бил ангажиран от Даяна Риджис. Тя твърди, че е била изхвърлена от къщата почти без дрехи и при унизителни за нея обстоятелства. Вие двамата знаете ли нещо за това?
Без ни най-малко да промени непроницаемата маска на лицето си, мисис Бартслър отсече смразяващо:
— Знаем цялата история.
— Добре, каква е тя? — попита Бартслър.
— Разкажи му я ти, Карл.
Младежът махна презрително.
— Бих предпочел да не говоря за това.
— Ти знаеш фактите, Карл.
— Но тя е жена, мамо. Не мислиш ли, че е по-добре една жена да говори за друга?
— Добре — съгласи се мисис Бартслър. — Момичето изобщо не биваше да постъпва на работа тук. Тя, както научих, била актриса. Трябвало е да си знае мястото и да не мърда от него. Не е подходяща за семейство като нашето.
— Какво ви пречеше да я предупредите две седмици предварително, че трябва да напусне, и да го сторите по човешки? — промълви Бартслър.
Жена му продължи хладно и е достойнство:
— Безпокоях се, че може би се чувства самотна. Намекнах на Карл, че няма да е лошо да й обърне малко внимание. Той я покани да вечерят навън. Тя прекалила с алкохола и в един от баровете позволила на някакъв най-обикновен хулиган да я ухажва. Изглежда, това толкова й харесало, че отказала да се върне с Карл. Едва след като се прибрал вкъщи, той разбрал, че чантата й е в колата. Отишъл да я остави в стаята й, за да може момичето да си я намери, и открил в нея един диамантен медальон, който бях търсила целия следобед. Тогава Карл дойде при мен и аз реших лично да направя някои проверки. И други неща бяха изчезвали, откак мис Риджис живее при нас, но аз не съм я подозирала — смятах, че навярно съм прибрала нещата не където трябва. Мис Риджис беше гузна и избяга веднага щом влязох в стаята й. Малко се притесних, че не се връща, но тъй като нямах намерение да викам полиция за кражбата, реших, че не ми остава друго, освен да изчакам. Без съмнение тя има много познати и от двата пола, с които не се стеснява да прекара нощта.
Бартслър погледна Мейсън.
— Това дава ли отговор на въпросите ви, Мейсън? Адвокатът сякаш се посмути.
— Момичето имаше синина около окото, когато дойде в кантората ми. Някой от вас знае ли нещо за това?
Мисис Бартслър хвърли поглед към Карл, който промърмори:
— Така се върна. Предполагам, че приятелчето, с което се развличаха, когато излязох от бара, ще е по-добре осведомено по въпроса.
— Явно не за първи път й се случва — заключи мисис Бартслър презрително, — тя е от този тип жени.
За момент настъпи тишина, после мисис Бартслър отново се обърна към Карл:
— Защо не настоя да я доведеш вкъщи, Карл?
С ръката си Карл направи движение, като че ли отблъсква нещо неприятно, и този жест бе толкова грациозен, че би очаровал всеки режисьор.
— Тя се държеше непристойно — процеди той, все едно, че с това изчерпваше всичко.
Бартслър се обърна към Мейсън:
— Доволен ли сте?
— Не.
Бартслър въздъхна:
— Вие ли ще проведете кръстосания разпит или аз?
— Бих искал да задам един-два въпроса.
— Моля.
Мейсън се обърна към Карл Фреч:
— Вие ли я поканихте на вечеря?
— Да.
— Къде?
— В „Кораловата лагуна“.
— Пихте ли?
— Да.
— И двамата или само момичето? Карл Фреч се поколеба за миг:
— Главно тя. Аз изпих само две чаши.
— Кой поръчваше напитките?
— Тя.
— На маса ли седяхте или на бара?
— На бара.
— Вечеряхте ли?
— Да.
— И после?
— Продължихме да пием.
— Къде?
— Отново на бара.
— Кой поръчваше?
— Тя.
— Вие какво правехте, докато тя пиеше?
— Ами… отпивах по малко от чашата си, после дойде онзи тип, на когото тя даваше аванси, и започна да я черпи.
— А на вас обърнаха гръб, така ли?
— В известен смисъл — да.
— В колко часа излязохте?