— В осем.
— В колко часа се прибрахте?
— Не знам точно — около десет.
— Танцувахте ли?
— Да.
— Само веднъж?
— Не.
— Преди да започне да флиртува с другия или след това?
— За бога, мистър Мейсън, не виждам защо трябва да бъда подложен на този разпит. Аз ви разказах историята. Майка ми ми вярва. Мистър Бартслър ми вярва. Не виждам защо трябва да се оправдавам пред вас.
— През този кратък период от два часа — посочи адвокатът — двамата сте излезли, отишли сте до „Кораловата лагуна“, вечеряли сте, танцували сте, на два пъти сте били на бара, момичето се е напило и вие сте се прибрали.
— Какво лошо намирате в това?
— Доста сгъстена програма — отбеляза Мейсън. — Исках просто да съм наясно.
— Всичко е ясно — тросна се раздразнено Карл.
— Тя пристигна вкъщи почти веднага след вас, така ли?
— Не съм казал такова нещо. Разбира се, че не.
— Но нали ви е заварила в стаята си, когато сте оставяли чантата?
— Не. Видях я отново чак когато влязохме с мама в стаята й.
— Отидохте там, за да й върнете чантата ли?
— Да.
— Защо я отворихте?
— За да преброя колко пари има. Току-виж, й хрумнало, че й липсват пари и че аз съм ги откраднал.
— Значи открихте чантата й веднага след като паркирахте колата?
— Да.
— И веднага я занесохте в стаята й?
— Да.
— И намерихте диамантения медальон?
— Точно така.
— И веднага след това отидохте при майка си?
— Да.
Мейсън се обърна към мисис Бартслър:
— Когато синът ви донесе диамантения медальон, дълго ли се бавихте, преди да отидете в стаята на момичето?
— Не, отидохме почти веднага.
— Хайде да бъдем по-точни. Отидохте в стаята на Даяна Риджис, да кажем, около пет минути след като вашият син ви показа диамантения медальон, така ли?
— Толкова, не повече — отсъди мисис Бартслър хладно.
Карл Фреч леко се намръщи.
— Струва ми се, вие заявихте — припомни му неочаквано Мейсън, — че сте отишли в стаята на майка си веднага щом сте намерили диамантения медальон в чантата?
— Не си спомням съвсем точно — загуби търпение Фреч. — Тогава не предполагах, че ще бъда подложен на такова унижение.
— Но вие заявихте, че сте намерили чантата веднага щом сте паркирали колата, че сте я занесли в стаята на момичето веднага щом сте я намерили, че сте открили диамантения медальон и веднага сте отишли при майка си. След това двамата заедно веднага сте влезли в стаята на Даяна, където сте я заварили само по пеньоар. Това означава, че тя трябва да е тръгнала от „Кораловата лагуна“ преди вас, за да може да се прибере и да свърши всичко това…
— Не е изключено да съм допуснала известна грешка по отношение на времето — намеси се мисис Бартслър с хладно достойнство. — Всъщност сигурна съм, че съм сгрешила. Сега си спомням: никак не можех да повярвам, че някой в тази къща ще стигне до кражба, и започнах подробно да разпитвам Карл какво момиче е мис Риджис, как се е държала по време на вечерята. Това, което чух, не говореше много добре за нея.
— Така че е минало известно време?
— Да. Като си помисля, наистина мина известно време.
— Около петнайсет минути?
— Не съм в състояние да определя точно, мистър Мейсън.
— Би ли могло да бъде половин час?
— Възможно е.
Мейсън кимна към Джейсън Бартслър.
— Това е всичко.
— Колко искате, Мейсън?
— Първо, дрехите на мис Риджис, заплатата й до днес и за още две седмици, а що се отнася до останалото, ще трябва да говоря с нея, а вие най-добре се посъветвайте с адвоката си.
— Ако й дадеш и цент — нахвърли се мисис Бартслър върху съпруга си, — никога няма да ти простя! Този човек седи тук и подлага на съмнение буквално всяка дума на Карл.
Бартслър понечи да отговори, но се спря. Тогава Мейсън предложи:
— Разбира се, ако предпочитате да стигнем до съд и там свидетелите да разкажат всичко под клетва, а?, нямам нищо против.
— Оправяй се както намериш за добре, Джейсън — извъртя се мисис Бартслър. — Може би си струва да се оставим да ни изнудят и да се отървем от тази малка уличница. Без съмнение тя е замислила това още с влизането си в тази къща.
Мисис Бартслър напусна тържествено стаята. Карл стана, за да я последва.
— Един момент, Карл — задържа го мистър Бартслър. — Почакай за момент, моля те.