— Глупости — твърдо възрази Лола. — Бърт ще ви откара. Хайде, качвайте се.
После сама скочи и се настани по средата на предната седалка. Харли седна до нея, а Бърт заобиколи и зае шофьорското място. Родни Бийтън изглеждаше малко объркан. Той като че, се бе надявал да поговори за малко насаме с Лола Стрейг.
— Хайде, Род — извика го точно в този миг Мирна Пейсън. — Трябва да отместим нашата кола, за да им направим път да минат.
Бийтън продължаваше да се колебае.
— Най-близкият телефон е в лесничейството нагоре по пътя, Род — обади се Бърт Стрейг — Аз ще закарам Реймънд до къщата му. А ти можеш да отидеш до лесничейството и да се обадиш оттам на шерифа.
— Май ще е най-добре наистина да му съобщя — съгласи се Бийтън, след като се поколеба още пет секунди. — Лека нощ на всички.
Пътниците в колата мълчаха, докато Бърт Стрейг се взираше в тесния път, водещ към къщата. Харли бе доволен, че не му се налага да води разговор. Чувстваше се уморен дори за това.
Оставиха го точно пред къщата. Бърт отново му пожела лека нощ, като добави, че очаква да се срещнат отново, изрази и надежда, че не са го преуморили тази вечер. Лола Стрейг му подаде ръка.
— Надявам се, че ще се оправите и че отново ще се срещнем — каза тя.
Като че се готвеше да добави още нещо. Бърт също изчака повече от две-три секунди, преди отново да каже „лека нощ“ и да обърне колата.
Харли бе почти сигурен, че Бърт бе очаквал да ги покани да влязат.
Докато изкачваше трите стъпала към предната веранда, той отново си даде сметка, че е напълно изтощен. По-рано си мислеше, че няма да е лошо да погледне отново заровения часовник, но сега искаше само да се добере до приготвеното легло на верандата. Заспа почти моментално.
Отвори очи някъде около час преди изгрев-слънце и веднага усети колко е студено. Сви се в топлите одеяла и с удоволствие се загледа в една доста странна звезда, опитвайки се да ѝ попречи да изчезне с настъпването на деня. Но звездата като че в миг се разтопи и Харли не можеше да я открие отново. Усмихвайки се сънено на този свой неуспех, той се зави отново и се опита да поспи още малко. Когато отново се събуди, слънцето вече бе сгряло с лъчите си верандата.
Още преди да отхвърли завивките, се почувства много по-силен от предишния ден. Свежият планински въздух сякаш бе пресушил отровите в организма му и за пръв път от седмици му се искаше да си хапне — при това имаше голям апетит.
Запали газовата печка, направи си кафе, изпържи яйца с бекон, препече филийки и си сипа малко овесени ядки. После най-неочаквано се замисли за заровения часовник.
Докато се затопля, водата, за да измие чиниите, Харли излезе на верандата, а след това пое надолу по килима от борови иглички. Откри интересуващото го място без никакви затруднения и набързо го разчисти.
Часовникът продължаваше весело да тиктака.
Харли го сравни с този на ръката си.
Отново беше точно с двайсет и пет минути назад.
Върна го в кутията, покри я старателно с борови иглички и мъх и се върна в къщата. Водата все още не се бе затоплила достатъчно. Не видя никъде наоколо кърпи за избърсване на чиниите, но ясно си спомни, че бяха подредени в големия шкаф от кедрово дърво в задната спалня. Отвори вратата, водеща към нея, и в миг почувства студенината от нощта, която се бе запазила в тази северна част на къщата. Пристъпи към шкафа и точно тогава забеляза, че върху леглото лежи човек.
Остана като закован от изненада. Не можеше да реши дали да се измъкне тихо, или да каже нещо. Възможно бе Милисънт или Адел да е пристигнала уморена в къщата и да е легнала без да подозира, че той е тук. Имаше чувството, че ще възникнат сериозни затруднения.
Спящият беше с гръб към вратата.
Най-накрая Харли реши да изясни нещата.
— Добро утро!
Човекът в леглото не помръдна.
— Не бих искал да се натрапвам — повиши глас той, — но все пак бих искал да знам кой сте.
Отново никакъв знак, че е чут.
Харли пристъпи към леглото, хвана завивките над раменете и веднага разбра, че нещо не е наред… Обърна безжизненото тяло с лице към себе си.
Беше Джак Хардисти.
Беше мъртъв от часове.
4
Пери Мейсън си тананикаше, крачейки по коридора към кантората си. Не бързаше, но правеше типичните за него големи крачки. Идваше да посрещне предизвикателствата на поредния ден, готов да им се наслади.