Адвокатът намали скоростта до трийсет километра, мина покрай осветената къща и зави надясно.
— Искаш да заобиколиш отзад ли?
— Да, иска ми се да огледам къщата и от другата страна. Какво мислиш, Пол?
— Откъде да зная? Всички лампи са включени, човек отдалеч забелязва това място, но не ми изглежда да има някой вътре.
Обиколиха бавно около къщата.
— Да не би да е някакъв капан, Пол?
— Ако вътре няма никого, може би е най-добре да изчезваме оттук — обади се Дрейк.
— Все пак съществува някаква вероятност Адел Блейн да е тук — размишляваше Мейсън. — Явно Милисънт Хардисти не е тук; нито Джак Хардисти… Защо да не влезем и да проверим?
— По-добре да не го правим — настоя детективът. — Ако вътре няма никого, лампите са включени и най-вероятно вратата не е заключена, май не би трябвало да си пъхаме носа в тази работа.
— Да поразгледаме и ще решим — каза твърдо Пери.
Завиха и се озоваха отново на Д. Стрийт. Адвокатът приближи колата към тротоара и бавно спря. Изключи двигателя, изгаси фаровете и дръпна ръчната спирачка. Двамата мъже останаха за миг вътре, загледани към къщата.
— Входната врата е открехната — каза Мейсън. — Отвътре се вижда се струящата светлина.
— Прав си.
— Възможно е Винсънт Блейн да се е отбил за малко. Той вероятно има ключове.
— Казвам ти, Пери, това е някакъв капан.
— Добре, нека да се качим само на верандата.
— Но обещаваш, че няма да влизаме, нали?
— Защо упорстваш чак толкова, Пол?
— Защото могат да те обвинят, че си се опитвал да намериш доказателства, които си смятал да прикриеш. Освен това, Пери, ние действаме съвсем на тъмно, нямаме представа какво точно търсим.
— За това си напълно прав — призна адвокатът, докато се изкачваха по стълбите към верандата.
— Входната врата наистина е отворена — добави след малко, натискайки звънеца.
Почакаха, но отвътре не се долавяше никакво движение.
Детективът погледна през прозореца.
— Пери! — изненадано извика. — Тук има нещо.
Мейсън пристъпи към него. През отворения прозорец се виждаше огромно старинно дървено бюро. Върху него лежаха купчина листа, приготвени за писане, а пред тях бяха подредени множество дървени преградки за документите.
Един по-внимателен поглед веднага подсказваше, че току-що се е случило нещо необичайно. По разпилените по пода листове можеше да се направи заключението, че от преградките са вадени разни документи, преглеждани набързо и захвърляни долу.
— Вече няма никакво съмнение, че нещо не е наред, Пери — обади се детективът. — Да се махаме, преди да сме се забъркали в някоя каша.
Мейсън остана още миг пред прозореца, изпълнен с колебание.
— Може би това би било най-разумното — призна с нежелание след това. — Ако съобщим на полицаите, веднага ще ни заподозрат, че и ние сме замесени, че сме намерили и скрили каквото сме искали, а след това сме им се обадили.
Дрейк се извърна и започна да слиза по стълбите.
Мейсън остана още малко на верандата и лекичко побутна входната врата.
— Не го прави, Пери — извика детективът.
— Почакай, Пол, тук има нещо нередно — отвърна приятелят му. — Вратата като че е подпряна отвътре. Някакъв предмет е опрян съвсем близо до нея, така че тя стои леко открехната. Но това е човек! Виждам краката му!
— Добре де, Пери, и без това нищо не можем да направим — извика Дрейк, без да се помръдва от края на верандата. — Обади се на ченгетата, ако смяташ, че това е необходимо. Просто ще позвъним и няма да казваме имената си. Нека да дойдат и сами да видят какво се е случило.
Адвокатът се поколеба още миг, а след това внимателно се промъкна вътре.
— Така, влизай! — извика ядосано Пол. — Рискувай задника си! Остави отпечатъци навсякъде! Като че нещата не са достатъчно лоши и до момента. Сигурно не ти пука, че ще откриеш още няколко трупа! А какво ли значение ще имат за мен няколко черни точки допълнително, когато се опитам да подновя разрешителното си?
— Може би ще успеем да помогнем с нещо, Пол — отвърна адвокатът, оглеждайки внимателно тялото зад вратата.
Мъжът, който лежеше на пода, бе някъде към шейсетгодишен, с високи скули, здраво стиснати устни и едри ръце.
Когато Мейсън се наведе над него, успя да долови дишането му.