— Да, сър.
— И лично сте били там на първи октомври следобед?
— Да, сър.
— По кое време?
— Не бих могла да определя точно. Беше някъде след четири, струва ми се, преди пет без петнайсет, така че най-вероятно е било около четири и двайсет.
— Това ли е най-точното определение за часа, което можете да дадете?
— Да, сър.
— Видели сте Джак Хардисти да пристига с колата си?
— Да, сър.
— Той спря ли в планинската къща?
— Точно това направи.
— А видяхте ли го да изважда нещо от колата си?
— Да, сър.
— Какво?
— Лопата.
— Можете ли да познаете тази лопата, ако я видите отново?
— Не, сър.
— Сама ли бяхте на мястото?
— Не, сър. Господин Реймънд беше с мен.
— Господин Харли Реймънд ли?
— Точно той.
— И какво направихте, след като видяхте, че Джак Хардисти спира в планинската къща? Просто ни опишете по-нататъшните си действия, моля ви.
— Ами върнах се в Кенвейл с господин Реймънд. Оставих го в хотела в града. После…
— Почакайте, моля — прекъсна я Макнер. — Не забравихте ли нещо? Преди това не се ли срещнахте с обвиняемата, госпожа Хардисти?
— Да, точно така. Видях я в колата ѝ.
— И къде отиваше тя?
— Не зная.
— Но все пак караше по пътя, който води към планинската къща, нали?
— Да.
— Разговаряхте ли с нея?
— Да.
— Господин Реймънд също участваше в разговора, нали?
— Да.
— Тя попита ли ви дали съпругът ѝ е в планинската къща?
— Да, струва ми се.
— И вие и съобщихте, че сте го видели там?
— Да.
— След което тя се качи в колата и продължи към планинската къща?
— Да.
— Вие сте наясно, че тя е отишла точно там, нали, госпожице Блейн?
— Не, сър, не смятам, че е направила това.
— Вие оставихте господин Реймънд в хотела, след което веднага обърнахте колата и се насочихте към пътя за къщата, нали?
— Да.
— А сега ще ви помоля да ни разкажете, госпожице Блейн, какво открихте, когато пристигнахте в планинската къща — или по-точно на пътя, където започва отклонението, водещо към нея?
— Намерих сестра си.
— Обвиняемата по това дело?
— Да.
— Какво правеше тя?
— Бе застанала в края на насипа.
— Забелязахте ли някакви признаци на емоционално разстройство у нея… имам предвид външни прояви?
— Плачеше. Беше много разстроена.
— Каза ли ви нещо за револвера?
Адел Блейн се огледа объркано, сякаш бе хваната в капан, а не се намираше на свидетелското място под клетва, че ще казва истината и че ще отговаря на настъпателните въпроси на този енергичен обвинител.
— Спомена ли ви нещо за револвера? — повтори Макнер.
— Заяви, че го е изхвърлила.
— Какви бяха точните ѝ думи? Спомена ли, че го е хвърлила в пропастта, пред която бе застанала?
— Не, просто каза, че го е изхвърлила… друго не си спомням.
— И обясни ли защо?
Адел погледна умолително към Мейсън, но адвокатът не се намеси. Само че това не беше мълчание на поражението, а просто проява на достойнство. Погледът му бе насочен право напред. Лицето му като че бе изсечено от камък. Всеки друг адвокат на негово място би подскачал постоянно, за да прави възражения, би се опитвал да отхвърля свидетели, да бави процедурата, за да спечели малко време, в което би могъл да открие някакви важни доказателства. Мейсън обаче мълчеше.
— Да, обясни ми защо — призна Адел Блейн.
— Какво по-точно ви каза?
— Твърдеше, че се е страхувала.
— От какво се е страхувала?
— Не уточни от какво.
— Няма съмнение, че ако се бе страхувала от съпруга си, тя би запазила револвера — започна Макнер, без да откъсва поглед от свидетелката. — Изхвърлянето би могло да означава, че се е страхувала от себе си. Вие така ли разбрахте думите ѝ, госпожице Блейн?
Едва сега Мейсън се изправи.
— Ваша милост — започна съвсем спокойно, — възразявам срещу този въпрос. Чрез него се правят определени внушения. Това е по-скоро опит на прокурора да подлага на кръстосан разпит собствения си свидетел. Не бих си позволил да се опитвам да преча на излагането на фактите, за да могат съдебните заседатели да се запознаят с тях. Но възразявам на неправомерни въпроси като този.