— Кое те накара да го направиш?
— Нещо в начина, по който ме наблюдаваше Макнер, както и в изражението на свидетеля… Но нямаше как да не поставя въпросите за кучето. Просто бях длъжен да го направя. Трябваше или да прекратя кръстосания разпит, което би могло да накара съдебните заседатели да смятат, че се страхувам от истината, или да продължа и да изясня някои факти, които поставят в неблагоприятно положение клиентката ми.
— Но защо Макнер сам не зададе съответните въпроси, за да изясни проблема?
— Защото изясняването по време на кръстосания разпит поставя обвиняемите в още по-тежко положение… Доста хитро го беше измислил, но ще му го върна.
— Как?
— Все още не знам — призна адвокатът.
Дела Стрийт допи чая си.
— Направо да се разплаче човек — каза тихо. — Не е трудно да се досетим какво се е случило. Дори Милисънт Хардисти да не е убила съпруга си, доктор Мейкън е убеден, че го е направила, и се опитва по всякакъв начин да я защити. Но с тези свои действия само създава още по-сериозни проблеми и за двамата… Възможно е и доктор Мейкън да го е убил и тогава госпожа Хардисти прави опити да го прикрие. И в двата случая ние сме загазили. А Макнер се държи така предизвикателно и демонстративно, толкова е доволен от себе си, че направо ми става лошо, като го гледам. Иска ми се да го сграбча за косата и да започна да я дърпам, да я изскубна кичур по кичур. Иска ми се… — гневът я задави и не можа да продължи повече.
— Не се вълнувай толкова, Дела — усмихна се Мейсън. — По-добре използвай главата си… Съществува едно несъответствие в доказателствата, за което Макнер може би просто не се е сетил.
— И какво е то?
— Изчакай, докато призове Джеймсън на свидетелското място, и тогава ще видиш — засмя се адвокатът.
— Не те разбирам.
— Сигурен съм, че никой не се е и замислил за това — каза той. — Но аз ще ги принудя да си размърдат мозъците.
— Само че засега ти не разполагаш с никаква теория, която би оневинила Милисънт Хардисти, нали?
— Не знам — отсече Мейсън. — Може би наистина не разполагам, но бих могъл така да сбъркам нещата, че самодоволството на Макнер да се изпари и той…
Адвокатът замълча, защото в същия миг чу Пол Дрейк да пита управителя:
— Дали Пери Мейсън е дошъл днес тук за обяд?
— Здравей, Пол, какво си научил? — извика приятелят му, като дръпна завесата.
Детективът бързо влезе в сепарето. Усмихваше се, а под мишницата си носеше малък пакет, увит във вестник и завързан с канап.
Дела Стрийт се отмести, за да му направи място до себе си. Дрейк постави пакета на масата.
Почти веднага се долови слабият, но все пак достатъчно ясен звук от тиктакането на часовник.
— Заровеният часовник? — учуди се адвокатът.
Детективът кимна утвърдително.
— Откъде го взе?
— Харли Реймънд го намерил заровен близо до края на скалата, където е бил скрит предишния път.
— На какво разстояние от мястото, където бе намерено парчето от очилата? — осведоми се Мейсън.
— Не много далече… Харли Реймънд го уви в пакет и написа името си отгоре. Аз сложих подписа си до неговия, увих пакета във вестник и го завързах… Искаш ли да го отвориш направо в съдебната зала?
Мейсън се замисли за миг.
— Ще призовем Харли Реймънд за свидетел и ще го накараме да разпознае подписа… Трябва да го направим, преди да е спрял да работи. Той е от обикновените часовници, които се навиват на двайсет и четири часа, нали, Пол?
— Да.
— И какъв час показваше — искам да кажа дали е напред или назад…
— Напред е с два часа и четирийсет и пет минути — заяви детективът.
Мейсън измъкна листче от джоба си и започна бързо да прави някакви изчисления.
— Това означава, че е сверен почти точно със звездното време, Пол. Доколкото мога да преценя, звездното време днес се различава с три часа и четирийсет и пет минути от нашето, но нашето време бе преместено с един час напред заради войната. Това означава, че този часовник е сверен точно според звездното време.
Дрейк подсвирна тихичко.
— Може би онези писания за звездите все пак не са били измислица, а, Пери? Защо някой би искал да сверява часовника си според звездното време, по дяволите? И защо проклетото чудо беше заровено на различни места?
Адвокатът доволно се изсмя:
— Това, моето момче, е един от въпросите, които ще си опитаме да натресем на Томас Л. Макнер.