23
Когато съдебното заседание бе възобновено в два часа следобед, Томас Л. Макнер седеше на масата на обвинението. Усмихваше се, макар че в погледа му този път не се долавяха подигравателни пламъчета.
— Съдебните заседатели вече са по местата си, обвиняемите също са в съдебната зала, господа. Готов ли сте да продължите, господин Макнер? — обърна се съдия Канфийлд към заместник-областния прокурор.
— Само за момент, ваша милост — обади се Мейсън, като пъргаво се изправи на крака. — Ще ви помоля за разрешение да представя извънредно едно важно доказателство.
— На какво основание правите това искане, господин Мейсън?
— На основание на факта, че по своя характер това доказателство се променя. То може да не е в същото състояние към момента, в който ще мога да го представя по надлежния ред.
— Защо да не е същото? — учуди се Макнер.
— Доста е трудно да ви обясня това, без да изясня за какво доказателство става дума — усмихна му се многозначително Мейсън.
— Добре, продължете, представете доказателството си — с лека подигравка отвърна заместник-прокурорът. — Наистина ми е интересно какво е това доказателство, което би могло да се промени.
Мейсън отново погледна към съдията.
— Става дума за един часовник, ваша милост. Часовник, който бе намерен заровен в земята близо до мястото на престъплението. Той…
— И какво общо може да има този часовник е делото? — прекъсна го саркастично Макнер. — Господи, ваша милост. В момента разглеждаме един напълно ясен случай на убийство, а адвокатът на обвиняемата изведнъж се появява в съдебната зала с някакъв си часовник, заровен близо до мястото на престъплението. Нещо съвсем неправомерно, защото това доказателство няма отношение към разглеждания въпрос. Затова смятам, че не би трябвало да се представя като доказателство.
— Уверявам ви, ваша милост, че когато настъпи подходящият момент, ще свържа това доказателство с разглежданото тук престъпление — заяви спокойно Мейсън. — Ако не успея да го направя, съдебните заседатели могат да получат инструкции да не го вземат под внимание при решението си.
— Но какво изменчиво може да има в един часовник? — продължи да упорства Макнер. — Нали разполагате с него и можете да го задържите, надявам се? Не може да се очаква, че ще се развали, все пак това не се случва на основата на предварителни предвиждания.
В залата изведнъж стана шумно, зрителите заговориха, някои от съдебните заседатели едва доловимо се усмихнаха, а заместник-прокурорът ги огледа и също се засмя.
— Часовникът ще продължи да работи, но показваното от него време ще бъде различно — възрази Мейсън. — Ако съдът ми позволи, ще кажа, че според информацията ми в момента тези часовник е точно два часа, четирийсет и четири и половина минути напред от нашето тихоокеанско военно време. И тъй като това наше време е с един час напред, това означава, че часовникът е с три часа, четирийсет и четири и половина минути по-напред от нормално отчитаното време.
Съдия Канфийлд се намръщи.
— И какво всъщност би могло да е значението на този факт за нашия случай, господин Мейсън? С други думи, защо трябва да бъде представено това доказателство?
— Защото към днешната дата звездното време се различава от нашето точно с три часа, четирийсет и четири минути и трийсет и девет и половина секунди — обясни адвокатът. — Това недвусмислено показва, че този обикновен будилник най-внимателно е бил сверен да отчита звездното време, а тъй като устройството му е такова, че трябва да се навива на всеки двайсет и четири часа, часовникът в най-скоро време ще спре и ако не бъде представен сега като доказателство и съдебните заседатели не се запознаят с него, след време това вече ще бъде невъзможно.
— И каква би могла да е евентуалната връзка между звездите и това убийство? — попита ядосано Макнер.
— Това е едно от нещата, които смятам да изясня, ваша милост, когато започна да излагам своята теза за хода на престъплението — отвърна Мейсън. — В момента настоявам единствено този часовник да бъде приет като веществено доказателство, за да се запази за по-нататък.
— Съгласен съм с вашето искане — обяви съдия Канфийлд.
След като се закле да говори истината и само истината, Харли Реймънд разказа, че за пръв път е открил часовника на първи октомври, в деня на убийството. Обясни, че доколкото си спомня, тогава часовникът бил изостанал двайсет и пет минути. Каза също, че отново го видял на втори октомври, а след това го търсил, но не го открил дни наред, докато най-неочаквано попаднал отново на часовника днес приблизително към единайсет часа сутринта, когато изведнъж доловил познатото му вече тиктакане. Заслушал се внимателно, определил точното място, откъдето идвал звукът и след като разровил почвата на това място, открил същия часовник, прибран в абсолютно същата кутия. Само че този път той бил с два часа и четирийсет и пет минути напред.