— Точно така.
— Но вие сте знаели, че госпожа Хардисти е казала на сестра си, че е хвърлила револвера в пропастта?
— Твърдяла е, че го е направила — засмя се Джеймсън.
— И като следовател по този случай вие направихте ли проверка на мястото, където според нея е хвърлено оръжието?
— Не, защото по този начин тя просто се е опитвала да прикрие револвера, с който е извършено убийството.
— Но вие няма откъде да знаете, че точно това е оръжието на престъплението, нали?
— Да… разбира се… но не е възможно да е използвала друг револвер.
— Готов ли сте да се закълнете, че долу в пропастта, където госпожа Хардисти твърди, че е хвърлила револвера си, няма такова оръжие?
— Не бих могъл да се закълна, но съм готов да се обзаложа на един милион долара, че наистина няма.
— Свидетелят да отговаря на въпросите и да се въздържа от неуважителни забележки — сериозно предупреди съдия Канфийлд.
— Вие не знаете дали това е оръжието, с което е убит Хардисти. Не знаете дали госпожа Хардисти го е поставила там, където сте го намерили, и макар че отговаряте за разследването, изобщо не сте се постарали да проверите твърдението на госпожа Хардисти, че е изхвърлила револвера, който е държала в чантата си, долу в пропастта. Истина ли е това?
— Е, да… да не би да искате да кажете, господин Мейсън, че обвиняемата е разполагала с два револвера?
— Аз не искам нищо да кажа — отвърна адвокатът. — Просто задавам въпроси. Опитвам се да разбера как точно е водено разследването.
— Добре де, не сме проверявали в пропастта, нито надолу по склона.
— Но все пак вие знаете, че е възможно госпожа Хардисти да е хвърлила там револвера си?
— Да.
— И че е възможно това да е трийсет и осемкалибровият револвер, който според показанията на свидетеля Прингъл може да е бил използван за убиването на кучето?
— Е… не бих се съгласил с вас.
— Този въпрос внушава определен отговор — възрази веднага Макнер.
— Но все пак ми се струва, че той е напълно в рамките на правомерния кръстосан разпит. Като имам предвид, че адвокатът се опитва да открие известни предубеждения у свидетеля, възраженията се отхвърлят — обяви съдия Канфийлд. — Отговорете на въпроса.
— Ами… може би трябва да предположим, че тя е убила кучето и го е заровила отзад в двора на къщата на доктор Мейкън, след това е отишла с колата до отклонени то на пътя към планинската къща, слязла е там и е хвърлила револвера долу в пропастта — с подчертан сарказъм заяви свидетелят.
— Добре де, но не по-малко логично е да се реши, че тя е продължила малко нагоре по пътя, убила е кучето близо до планинската къща и е изхвърлила револвера. После доктор Мейкън може би е открил кучето, отнесъл го е в дома си и го е заровил близо до гаража си. Как ви се струва?
— Не вярвам да е станало по този начин.
— Значи не вярвате, така ли?
— Не.
— При това положение вие искате съдебните заседатели да произнесат присъда „виновен“ за убийство първа степен, основавайки се единствено на онова, в което вие вярвате, че се е случило?
— Е, не е точно така.
— Извинете ме. Може би не съм ви разбрал правилно. Но това бе позицията, която прозираше в направените от вас твърдения.
— В планинската къща нямаше никакво куче.
— Откъде знаете?
— Липсваха каквито и да било доказателства, че там е имало куче.
— А какви по-точно доказателства очаквате да намерите, господин Джеймсън, които биха ви убедили, че горе е имало куче?
Свидетелят се опита да измисли някакъв отговор, но не успя.
— Хайде, моля ви — подкани го Мейсън. — Наближава краят на следобедното заседание. Не можете ли да отговорите на въпроса ми?
— Ами… ами горе нямаше никакво куче.
— И откъде знаете?
— Просто знам, че нямаше.
— На какво се основава това ваше убеждение?
— Ами липсваха всякакви доказателства за наличието на куче.
— Това ни връща отново точно там, откъдето започнахме — въздъхва адвокатът. — Какви точно доказателства очаквахте да откриете?
— Нямаше следи от кучешки лапи.
— А вие търсихте ли внимателно за такива следи?
— Да.
— Точно за следи от куче?
— Да, сър — засмя се свидетелят.
— Дори още преди да е имало доказателства, че в случая е замесено куче?