— Къде точно се срещнахте с Хардисти?
— Точно до голямата гранитна скала. Той беше застанал до нея с лопатата в ръка. Сякаш се готвеше да копае на това място. Можехме да го издебнем и да видим къде ще скрие парите. А с това глупаво лекарство само му дадохме възможност да ни се изплъзне.
— Всичко това стана, преди да се стъмни, нали?
— Разбира се. Беше късно следобед, но си беше съвсем светло.
— Срещнахте ли Адел Блейн по пътя, докато отивахте в колата към планинската къща?
— Мина покрай нас точно преди да поемем по отбивката нагоре — обясни Смайли. — Само че не ни видя. Имаше някакъв човек до нея.
— А забелязахте ли часовник, заровен близо до…
— Не — прекъсна го Смайли. — Четох за този заровен часовник. Но не ми изглежда особено логично. Защо му е на Хардисти да заравя часовник?
Настъпи продължително мълчание.
— В тази къща ли се върнахте с Марта Стивънс? — попита накрая Мейсън.
— Не, страхувахме се, че можем да загазим заради тази история с лекарството. Тя ме свали на магистралата, откъдето отидох в Лос Анджелис. Трябваше да се срещнем с нея там следващата нощ в един хотел. Беше се регистрирала в хотела, но излязла някъде и изобщо не се появи. Обадих се, после отидох пред хотела, повъртях се известно време, но тя не се върна.
— И вие изобщо не се върнахте, за да приберете револвера си? — попита Мейсън.
— Не, захвърлих го в тревата, когато той посегна да удари Марта. После му поставихме инжекцията, той започна да говори, така че изобщо съм забравил за оръжието. Щом спомена, че е заровил парите в тунела, двамата с Марта веднага се хванахме. И забързахме нататък. Исках да го вземем със себе си, но той се преструваше на упоен, седеше отпуснат и като че отнесен, очите му станаха едни воднисти… Марта напъха лопатата в ръцете ми и ме подкани да тръгваме, каза, че знаела къде е тунелът… Този мошеник всъщност изобщо не се е приближавал до тунела. Сигурен съм, че парите през цялото време са били в колата му.
— Влизахте ли в къщата, след като се върнахте от тунела? — попита адвокатът.
— Не. Видяхме, че колата на Джак Хардисти я няма, така че веднага решихме, че е изчезнал. Захвърлихме лопатата там, качихме се в нашата кола и си тръгнахме.
— А колко време се бавихте в тунела?
— Нямам представа, но може би е минал поне час и половина от момента, в който тръгнахме, до завръщането ни. Когато пристигнахме в планинската къща, вече бе съвсем тъмно.
— Но как така прибрахте парчетата от очилата, а забравихте да потърсите револвера?
— Парчетата събрахме веднага след схватката. Нали знаете как постъпва обикновено човек, когато очилата му се счупят? Започва да събира парчетата. Марта направи точно това, наведе се и започна да търси парчетата, щом той я удари и очилата ѝ паднаха.
— А кой прибра неговите очила?
— Аз пуснах парчетата в джоба си. Всъщност от неговите очила беше изпаднало само едно голямо парче. Не посмях да му ги върна, защото се страхувах да не ги използва като доказателство.
— Разбрахте ли, че револверът е бил намерен по-късно?
— Естествено, четях какво пишат вестниците по случая, а и Марта ми разказваше разни неща… Тя защо ли не ви е споменала за това?
— Какво работите? — попита Мейсън.
— В строителна компания „Търет“ — като охрана. От шест месеца съм там.
— А прочетохте ли във вестниците, че Хардисти е бил открит мъртъв в планинската къща?
— Разбира се.
— Вие проверихте ли дали е бил в къщата, когато се върнахте от тунела?
— Не, нямах представа, че е вътре. Колата не беше на предишното си място… а и нямахме време да проверяваме, вече усещах, че може здравата да загазим. Да натъпчеш един човек с подобно лекарство…
— Разбирам. Знаете ли откъде Марта взе това лекарство?
— Беше казала на госпожа Хардисти, че ѝ трябва. Нямам представа какво обяснение е измислила. Струва ми се, че ѝ споменала, че старецът го иска или че възнамерява да го използва по някакъв начин… Както и да е, госпожа Хардисти беше близка приятелка с един лекар и й обеща да го намери. Според мен дори собствената съпруга на Хардисти не е знаела, че той е отмъкнал пари от банката. Марта е разбрала, защото подслушала някакъв разговор на Блейн с банкови директори в Роксбъри.
— Нали не сте казали на никого за онова, което се е случило? — попита Мейсън.