— Не.
— Нито на един човек дори.
— Нито на един.
— Смятам, че Марта Стивънс ще се прибере съвсем скоро — обяви адвокатът. — Можете да я почакате тук, ако искате.
— В никакъв случай. Не бих искал да стоя в къщата, щом Марта я няма. Предполагам, че на стареца това никак няма да му хареса. Просто видях, че прозорецът свети, и хвърлих няколко камъчета по перваза. Това е нашият сигнал… Ще изляза и ще изчакам навън, докато Марта се прибере. Значи смятате, че това ще стане скоро?
— Да, така предполагам — кимна Мейсън.
Дела Стрийт затвори бележника си, пусна го в чантата, постави капачката на автоматичната писалка и погледна към Пери Мейсън. Той почти незабележимо поклати глава.
Тримата излязоха заедно от къщата.
— Лека нощ, Смайли — каза Мейсън.
— Лека нощ, сър.
Адвокатът помогна на секретарката си да се качи в колата.
— Не можеше ли да го използваш по някакъв начин? — попита го тя шепнешком.
— Ако разкаже тази своя история пред съдебните заседатели, госпожа Хардисти ще изхвърчи от тигана, в който се пържи в момента, но ще попадне направо в огъня. Този случай е толкова объркан наистина… Сега разбирам защо Милисънт така упорито мълчи, защо и доктор Мейкън не смее да отрони дума. Докторът вероятно е убеден, че тя го е направила.
— Сигурен ли си?
— Нещата така са се преплели — измърмори Мейсън. — Представи си, тя е била при него и му е поискала скополамин. Не забравяй също така, че преди да се омъжи, е учила за медицинска сестра. Доктор Мейкън е бил убеден, че тя смята да изпробва лекарството върху Джак Хардисти. Очевидно наскоро в някое списание е била поместена статия за въздействието му… Най-вероятно в момента смята, че Милисънт лъже, за да прикрие баща си и своите собствени действия…
— Но след като те са отмъкнали нейния револвер, тогава какъв е бил онзи, който тя е хвърлила?
— Тя всъщност нищо не е хвърляла, аз бях този, който раздуха въпроса — отвърна адвокатът.
— Какво искаш да кажеш?
— Единственото нещо, за което можех да се хвана, за да привлека вниманието на съдебните заседатели, беше точно това: че щом Милисънт Хардисти е изхвърлила револвера си в пропастта, няма как той да е бил намерен близо до скалата — продължи Мейсън. — Щеше да е по-добре, ако си бях държал устата затворена. Можех да намеря някакво по-незначително несъответствие в показанията на Джеймсън и да се заям с него на друга тема. А сега Джеймсън претърсва целия район, опитвайки се да открие револвера. И ако успее да го намери — тогава не само ще ни натрие носа, но и направо сме изгубени… Освен ако не измисля някакъв дяволски начин, по който да докажа, че този проклет часовник е свързан с престъплението.
— Е, поне вече си наясно какво точно се е случило всъщност — въздъхна Дела.
Мейсън остана за миг замислен.
— Там е работата, че не съм съвсем сигурен — каза след това.
— Какво искаш да кажеш? Че този Смайли може би е излъгал?
— Има един факт, които ме тревожи — призна адвокатът.
— Какъв е той?
— Панталоните на Хардисти. Червеникавата кал по тях показва, че той все пак е обикалял при тунела… освен това някой му бе събул обувките и най-внимателно ги е изчистил, после ги е лъснал и поставил пред леглото… А е забравил да провери маншетите на панталоните му.
— Тогава… тогава този Смайли може би излъга? — попита с широко отворени очи Дела Стрийт.
— А може и да ни е казал чистата и неподправена истина — отвърна Мейсън.
26
На следващата сутрин Томас Макнер, по-излъскан и засмян от всякога досега, зае мястото си в съдебната зала. Публиката шумно нахлуваше вътре. Съдебните заседатели също влязоха тържествено и заеха своите места. След това най-неочаквано се появи самият Хамилтън Бъргър, високата му слаба фигура се открои на вратата, а после пое напред с пъргавината на булдог, докато зае мястото до Макнер.
На Мейсън веднага му стана ясно, че се готвят да нанесат окончателния си удар. Щяха да завършат набързо представянето на доказателствата и да представят някаква съвсем неочаквана теза, а след това щяха да го оставят да се поти и да се мъчи да намери слабо място в основаващото се предимно на косвени улики обвинение, за да спаси своята клиентка.
Полицаите доведоха обвиняемите в залата. Доктор Мейкън, който умело успяваше да прикрие чувствата си зад студена маска на лицето, зае мястото си. Милисънт Хардисти се отпусна на стола, почти веднага опря ръка върху облегалката и наведе глава към нея. Изглеждаше съвсем отчаяна. Явно искаше всичко час по-скоро да свърши.