Мощен мъжки смях заглуши последните му думи. Последва тряскане на врата на колата.
— Не са нужни чак такива любезности — прозвуча дълбок басов глас.
— Ето, че и Род Бийтън се появи — обясни на Харли Лола. — Сигурно тъкмо се е връщал от града.
— Здравей, Бърт — извика в този момент някаква жена.
— Здравей, Мирна.
— Мирна Пейсън — продължи с разясненията Лола Стрейг и горчиво допълни: — Нашата местна знаменитост.
Беше почти невъзможно да се долови по-нататъшният разговор горе на пътя, ясно се чуваха само плътният смях на Родни Бийтън и тънкото гласче на Мирна Пейсън. Стояха така в тъмнината долу, напълно забравени от хората на пътя, и Харли едва сега си даде сметка какво точно искаше са му каже Лола Стрейг преди малко. Присъствието на Мирна Пейсън май напълно бе отклонило вниманието на двамата млади мъже от катастрофиралата кола и от хората, които чакаха долу.
Лола Стрейг не направи никакъв допълнителен коментар, но многозначителното ѝ мълчание ясно показваше на Реймънд колко е ядосана.
Разговорът и смеховете на компанията горе продължиха не по-малко от десет минути. След това точно пред светлината на фаровете изникна широкоплещест, огромен силует. Родни Бийтън бе застанал в края на пътя и се взираше в пропастта.
— Какво е станало? — попита.
— Катастрофирала кола — отвърна сухо Лола Стрейг, без да направи каквито и да било по-нататъшни разяснения.
Тонът ѝ явно накара Родни веднага да промени поведението си. Опитвайки се да компенсира пропуснатите минути, той в миг се превърна в енергичен ръководител, като пое цялата операция в ръцете си.
— Добре. Ти май спомена, че разполагаш с въже, Бърт? Да го завържем за дървото. Аз ще се спусна пръв, а ти би могъл да ме последваш. След това ще издърпаме въжето долу… Мирна, може би ще е най-добре да останеш тука да наблюдаваш пътя.
Гласът на Бийтън бе тих, но властен. Нещо в него като че показваше на околните, че трябва да направят точно това, което искаше от тях. Така че всички бързо се заеха за работа.
Родни Бийтън започна да се спуска пръв по въжето, като често се подхлъзваше и множество малки камъчета се търкаляха надолу. Бърт Стрейг го последва, а след това Мирна Пейсън застана в края на пътя, осветявана отзад от все още включените фарове на колата.
Харли Реймънд наблюдаваше малко объркано случващото се около него: младата жена, застанала в края на пътя горе; фаровете ясно очертаваха силуета ѝ под дрехите, наистина беше привлекателна, а и най-вероятно си даваше сметка, че под светлината на фаровете полата ѝ се бе превърнала просто в сянка; Бърт Стрейг, който непохватно се спускаше надолу и Родни Бийтън, добронамереният гигант, който успяваше съвсем добре да се справи със ситуацията… След това Лола Стрейг го представи и ръката му в миг се озова между силните пръсти на Родни Бийтън.
Харли веднага забеляза, че гигантът бе най-малко десет години по-възрастен от Бърт Стрейг. Беше висок, едър и силен, макар че не можеше да се нарече дебел, а по-скоро набит. Непрекъснато се усмихваше, скулите му бяха високи, а на главата си носеше шапка тип уестърн, наричана обикновено „пет галона“.
Под светлината на силния фенер, който Род държеше, Харли успя да разгледа по-добре и Лола Стрейг. Беше блондинка на не повече двайсет и две-три години, носеше дебела вълнена блуза, сако; панталон и високи ботуши. Веднага се виждаше, че добре се е екипирала, явно с намерение да прекара доста време навън — дрехите ѝ бяха топли и съвсем подходящи за случая.
Светлината на фенера се насочи надолу към черната дупка на каньона, обходи набързо големите скални блокове и паднали дървета, като накрая се спря върху преобърнатата кола.
Род Бийтън действаше уверено, явно ситуация като тази не бе в състояние да го затрудни.
— Не бива да се опитваме да местим автомобила. Ще се постараем само да разберем дали има човек вътре и след това ще се махаме — каза той. — Смятам, че ще успеем да отсечем онова дърво, Бърт. Дръж фенера, а аз ще се заема с това. Ще го използваме като лост, за да повдигнем леко колата и да я разгледаме от вътрешната страна.
Стрейг взе фенера. Бийтън започна да удря ритмично с брадвата, острието проблясваше и всеки път проникваше по-дълбоко в повърхността на дървото. Харли имаше чувството, че четири-пет удара са му достатъчни, за да го отсече. После изчисти клоните.
Раздаваше командите си спокойно и компетентно, като се отнасящо към Харли Реймънд със същото доверие, каквото проявяваше към Бърт и Лола Стрейг.