Пиесата беше поставена, сцената подредена и завесата вдигната.
Оставаше артистите да изиграят своите роли.
КНИГА ВТОРА
Онези, дръзнали да се закълнат пред Руническия жезъл, ще са готови да се възползват, или да пострадат от последствията на новата посока на съдбата, която сами са пожелали. На пръстите на едната ръка се броят клетвите, които са били произнесени пред Руническия жезъл, за цялата история на неговото съществуване, но нито една от тях не е довела до толкова ужасни последствия, до каквито доведе могъщата клетва за отмъщение, произнесена от барон Мелиадус в годината преди Дориан Хоукмун фон Кьолн да пристъпи на страниците на тази древна епопея.
Първа глава
Дориан Хоукмун
Барон Мелиадус се завърна в Лондра, мрачната, изпълнена със зловещи кули столица на Тъмната империя и прекара умислен близо една година, преди да подготви своя план. Междувременно, трябваше да решава и други въпроси, свързани с Гранбретан. Наложи се да потуши няколко въстания, да извърши екзекуции в покорените градове, да обмисли плановете за две-три предстоящи сражения, а след това да ги приведе в действие, както и да се запознае с марионетните управители, преди да ги постави на овакантените тронове.
Барон Мелиадус изпълняваше всички тези задължения вярно и с въображение, но нито за миг не забравяше страстта си към Изелда и омразата към нейния баща — граф Медни. И макар че не беше опозорен, задето се бе провалил в мисията си до Медния замък, той все още не можеше да преглътне обидата от оскърблението. На всичко отгоре, непрестанно се натъкваше на проблеми, които би решил лесно с помощта на граф Медни. Винаги, когато възникнеше подобен проблем, умът на барона се изпълваше с дузина от страшни по-страшни планове за мъст, но нито един от тези планове не можеше да задоволи желанията му. Трябваше на всяка цена да притежава Изелда, а същевременно се нуждаеше от помощта на графа в борбата за завладяване на Европа, на всичко отгоре, беше се заклел да унищожи Камарг. Все несъвместими амбиции.
Барон Мелиадус кръстосваше по меките, дълбоки килими в цвета на есенните листа, из своя претрупан с мебели от тъмно, полирано дърво кабинет, разположен на самия връх на обсидиановата кула, извисяваща се над кървавочервената река Тайми с нейните баржи от бронз и ебонит, прекарващи товари от единия бряг на другия; спираше замислен пред избелелите гоблени, изобразяващи отдавна забравени събития, чийто рамки бяха изковани от благородни метали и инкрустирани със скъпоценни камъни, или плъзгаше невиждащ поглед към блестящите географски глобуси и астролабически уреди2 от мед и сребро.
Навсякъде около него — по стените, по рафтовете, във всеки ъгъл, имаше часовници. Всички до един бяха синхронизирани с точност до секунда и всички отмерваха четвъртината, половината и точния час със своите мелодични сигнали. Тези часовници бяха най-различни, както по големина, така и по форма, едни с кутии от дърво, други метални, а трети излети от все още непознати по широкия свят сплави. Някои от часовниците бяха така отрупани с украшения, че беше почти невъзможно да се определи часа, който показваха. Екземплярите на тази своеобразна колекция произхождаха от най-различни части на Европа и Близкия изток и сякаш бележеха пътя, по който империята бе осъществявала своите завоевателни планове. От всичките си притежания, най-много баронът държеше на тази колекция. Не само кабинета, но и всички останали стани на просторната кула бяха изпълнени с часовници. А на самия връх на кулата беше монтиран огромен часовник с четири циферблата, излят от бронз, сребро, оникс и платина, и когато масивните му камбани се разлюляваха, под ударите на голите женски фигури, излети от злато в естествени размери и стискащи тежки метални чукове, екотът им отекваше във всяко кътче на Лондра. Сбирката от часовници можеше да съперничи само с колекцията на Тарагорм, разпоредител в Двореца на времето и шурей на Мелиадус, когото баронът ненавиждаше отдавна и нескрито, не само задето притежаваше равна на неговата колекция, но и задето му бе отнел любимата сестра, която нерядко споделяше чудноватите и перверзни прищевки на барон Мелиадус.
Баронът спря пред бюрото и вдигна един пергаментов свитък. Той съдържаше последни новини от провинция Кьолн, същата тази провинция, която само преди две години баронът лично бе завладял и наказал за непокорството й. Изглежда обаче, не беше свършил работата докрай, защото синът на стария кьолнски дук (когото баронът собственоръчно бе изкормил на централния площад на града) бе събрал армия от бунтовници и почти бе успял да разгроми окупационните сили на Гранбретан. И ако не бяха подкрепленията, в лицето на ескадрила орнитоптери, въоръжени с дългобойни огнестрели, Кьолн вероятно щеше да бъде откъснат, поне за известно време, от Тъмната империя.