Джуджето бавно стана.
— Пещерите са опасни. Ако реша да ви преведа оттам, ще трябва да ме слушате много внимателно. Първо, осигурете си топли дрехи и провизии от града. Храненето от покривката няма да е достатъчно. Студът в планините е нищо в сравнение с мраза, с който ще се сблъскате вътре в глъбините им. Също така ще трябва винаги да бъдете нащрек. Дръжте оръжията си готови за бой, тъй като гнусните твари на Прокълнатия и до ден-днешен пъплят безнаказано из безкрайните тунели. Не пийте вода от подземните езера, защото не знаете какво има в нея. Ако тръгнем, ще трябва винаги да вървим в група. Ако някой се отдели, ще се загуби и никой няма да го намери…
Алекс преглътна. Дори Роло изглеждаше леко пребледнял. Елфата обаче бе спокойна, сякаш страховете на младежите до нея бяха глупави и несъществени.
— Значи, първо ще отидем до града — каза тя — и до вдругиден ще гледаме да се върнем при теб. Къде се намира входът на пещерите?
— Високо — навъсено отвърна Клаус. — Предпочитам да ти покажа, а не да разправям наляво-надясно.
— Разбирам — кимна елфата. — Утре ще тръгнем за града. А сега като гледам, вече се е свечерило и е време за сън.
Така тримата легнаха някак си в малката къща, която джуджето учтиво им остави. Самият Клаус отиде да спи в обора при еленчето си.
На следващата сутрин станаха рано и тръгнаха към Каменодел. Валеше ситен рядък дъждец, който изпълваше телата им със студ. Свикналият с речни плавания Роло вървеше намусен, а Алекс имаше чувството, че всичко го боли. Лиянна ходеше мълчаливо пред тях, без да казва нищо.
— Кога смятахте да ми съобщите за Перлата — по едно време каза тя, а в гласа й ясно се четеше обида.
Роло внезапно се съсредоточи в пътя си и остави Алекс да отговори. Момчето се сконфузи.
— Ами… — започна той — аз разбрах, че ти се прибираш у дома си и…
— Реши да не ме натоварваш с излишни сведения, които например даваш на всеки срещнат моряк или джудже? — язвително подхвърли елфата.
— Аз… ъъъ… съжалявам. — Алекс се почувства страшно неудобно. — Не исках да те обидя.
Елфата не каза нищо. Момчето усети чувство за вина макар да не можеше да разбере къде точно бе сбъркало. От една страна не трябваше да разправя наляво-надясно за заръката, която изпълняваше, от друга — бе премълчало истината пред елфата, която действително изглеждаше по-надеждна от лукавия Роло и от, меко казано, странния Клаус.
Алекс тръсна глава. В началото си мислеше, че в Ралмия няма да се чувства така глупав и непотребен както у дома. Смяташе, че пътуването до този свят му дава шанс да направи нещо важно. Доверието, което му гласува Санарос, ласкаеше младежа и — трябваше да си признае — го беше накарало да си вирне носа. Голяма вина за това имаха и предметите, които архимагът му бе дал.
Роло обаче му бе показал, че и с тях той е едно обикновено момче, захвърлено по някаква странна прищявка в свят, който не е негов, но пък съдбата на който е изцяло в неговите ръце.
Алекс се опасяваше, че следващия път, когато влезе в сблъсък с някой от жителите на Ралмия, той няма да е така добронамерен като моряка — независимо от уроците по бой с меч, които Роло му даваше.
Лиянна го объркваше, но и му даваше някакво чувство за сигурност. Още не знаеше какъв импулс го бе накарал да я освободи, но откакто тя беше в групата, той се чувстваше по-спокоен. Може би причината беше във факта, че елфата е обикаляла Ралмия, а може би тайната се криеше в това, че не е човек… Така или иначе не можеше да забрави как тя успокои болката му, когато тялото му бе сковано от връхлитаща треска. Бе усетил съчувствието и загрижеността й. Роло, от друга страна, просто бе легнал да спи. Той не беше лош човек, но и не се грижеше много за своя спасител. Бе казал на Алекс да не пие студена вода и с това задълженията му се бяха изчерпали. Сега морякът му се пишеше съюзник, но Алекс все още не можеше да го усети като приятел. Още си спомняше жестокостта, с която Роло го преби по време на дуела им. С Лиянна не беше така. Той не знаеше какво чувства към нея, но чувстваше, че може да й се довери.
Може би и тя му имаше доверие, но сега я бе разочаровал. Е, да, имаше вътрешното усещане, че само истината може да убеди стария Клаус да им помогне. Вината не беше негова… Но в същото време май беше.
Той направи две-три бързи крачки и докосна Лиянна за рамото.
— Извинявай — каза й искрено.
Елфата се обърна, а в очите и се четеше изненада.