— С чесън и подправки! С чесън и подправки!
Елфата — защото това бе елфа — ги гледаше със смесица от съжаление и отвращение, а зелените й очи святкаха застрашително всеки път, когато някой гном хвърлеше слама, скилидка чесън или морков до нея.
— Хубава е — каза Алекс, който бе зяпнал, докато я гледаше. Той бе пленен от красотата на елфата и почти не забелязваше останалото.
— Но гномите не са — обади се Роло, — и са повече от десет.
— Не можем да я оставим — каза категорично момчето, сложи шлема на главата си и преди Роло да успее да го спре, изскочи с изваден меч и извика:
— Никой да не мърда! Аз съм кралски рицар!
Морякът завъртя очите си към небето и процеди:
— Идиот. Глупав идиот. — Сетне извади сабята си, също изскочи и на свой ред извика:
— Никой да не мърда! Адмирал! Аз съм кралски адмирал!
Алекс го погледна:
— Адмирал?
Роло му отвърна:
— Рицар?
Гномите се сащисаха и за момент спряха танца и виковете си.
— Защо прави така? — попита единият от тях. — Ние хванали вечеря, а вие иска вземе вечеря. Защо прави така?
— Роло, те са малоумни — прошепна Алекс.
— Млъкни и размахвай тоя меч пред теб — отвърна му морякът. — Аз отивам да освободя сладураната.
— Сладурана? — вдигна вежди Алекс.
— Ти махай с меча сега — намигна му Роло и пристъпи към вързаната елфа. Гномите застрашително се скупчиха, но Алекс трескаво размаха меча и те отстъпиха назад. Някои от тях имаха оръжия, но не им се рискуваше. За разлика от блатните духове, те бяха същества от плът и кръв и хич не им се умираше.
Роло сряза въжетата на елфата, която полека слезе от кола и изгледа на кръв гномите.
— И друг път — закани се Алекс, държейки меча пред себе си, — не се занимавайте с кралски люде.
Елфата прехапа устните си, очевидно й беше смешно. Тримата започнаха да се отдалечават от гномите, които ги гледаха мрачно и злобно. Едно от съществата, очевидно по-старо и по-зло, се обади:
— Вие взели наша вечеря, но Прокълнат — накаже вас! — Гномът вдигна ръка: — Крал — мъртъв! Прокълнат — убил! Прокълнат убие вас също!
Другите гноми одобрително замърмориха, а сетне обърнаха гръб на двамата младежи и спасената от тях елфа и се разотидоха, като от време на време някой от тях тихо се провикваше: „С чесън и подправки!“.
Елфата изчака съществата да се махнат, след което прихна да се смее.
— Честно ви казвам, в името на Майката Природа, отдавна не бях виждала такива веселяци като вас. Благодаря, че ме спасихте, но… тая история с кралските хора можеше да мине само пред гномите.
— Според мен бронята и меча на нашия млад приятел бяха по-убедителни от историята, лейди — отбеляза Роло.
— Да — съгласи се елфата и се обърна към Алекс. — Откъде имаш Бронята на Сребърната Луна, момко?
— Архимагът Санарос ми я даде — отговори младежът, изненадан, че девойката знае името на доспехите му.
— Много хубаво, че го споделяш на всеки срещнат — обади се Роло. — Предлагам да си направим огромен байрак, на който да пише „ТЪРСИМ…“ — морякът се усети и млъкна. — Както и да е.
— Какво търсите всъщност — запита елфата с любопитство.
— Древен артефакт — гордо съобщи Алекс. — Кралска работа.
— Важна кралска работа — допълни Роло.
— Сигурно, щом архимагът е дал на момъка най-ценните оръжия на Ралмия — съгласи се елфата. — Но аз забравих обноските си. Името ми е Лиянна. Аз съм земелечител.
— Което ще рече — попитаха в един глас Алекс и Роло.
— Лекувам земята. Омразата на Черната Сянка е проникнала дълбоко в Ралмия и аз се мъча да обхождам земята, засявайки тук и там семена от Гората на Сънищата. Уви, все по-малко дават плод — елфата въздъхна, — а за благодарност местните се опитаха да ме изядат. Което вие предотвратихте… Сега закъде казвахте, че пътувате — лукаво попита тя.
Алекс се хвана на уловката.
— За Града на Пророците — отговори, без да се замисля.
Роло въздъхна.
— Търсите бъдещето. — В погледа на елфата се четеше известно разочарование. — Според мен то не носи нищо хубаво. Но — и тя се усмихна, — поне за известно време ще пътуваме заедно. Аз се връщам в Гората.