— Ти си страхотен приятел.
Алекс се поусмихна и полека задряма. По едно време чу шепота на Роло в ухото си:
— Сложи си шлема.
Момчето отвори очи и видя как Роло му подава красивия елфически шлем в ръцете.
— Какво… — недоумяваше Алекс, докато си го слагаше на главата, а морякът се отдръпна от погледа му, за да му разкрие пет едри силуета, които слизаха по пътеката.
Смръщеното изражение на Лиянна и свитите устни на Клаус не му бяха необходими, за да разпознае слизащите.
Орки.
Не след дълго те доближиха, чакащите спътници. Водеше ги огромният, дебел орк с бижутата, сега завит с кожух и сложил голяма ушанка на главата си. Зад него бяха и останалите, в същите облекла и със същите кръвожадни, алчни изражения, застинали на лицата им.
— Махнете се оттук — тихо, но твърдо им каза Клаус.
Пръстите му галеха странния инструмент с много тръби и копчета, който бе отгоре на каручката му. Еленът изпръхтя тревожно.
— Веднага — избоботи в отговор оркският вожд, — веднага щом малчото ни даде хубавите си доспехи и парите, които носи.
— И аз се опитах да ги взема — каза Роло и се усмихна, при което зъбите му се оголиха заканително. В ръката му блесна сабята, — не се получи.
Алекс също изтегли меча си и преглътна. Застана по-близо до Лиянна, за да я защити в случай на нужда.
— Хей, по-кротко — отстъпи крачка назад оркът.
Спътниците му се разхилиха злобно и стиснаха здраво ятаганите си.
— Не знаете с какво се захващате — обади се отново Клаус.
Лиянна се огледа разтревожено. Тя не бе войн. Ставаше опасно за нея.
Оркският вожд вдигна примирено ръце, сетне се почеса по главата… и изтегли иззад гърба си огромен арбалет, който насочи към елфата.
— Играта свърши, деца — каза той и се ухили, — парите, богатствата и оръжията. След това ще си помисля какво да правя с вас.
Смехът на орките зад гърба му бе красноречив.
— Ако се възпротивите, тя умира — очите му блеснаха злобно, — дайте ми каквото искам и ще ви оставя на мира.
Роло се озъби в отговор.
— Защо не се пръждосаш… — каза той, вдигайки сабята си, — в геената, от която си изпълзял?
Оттук нататък всичко се разви много бързо. Оркският вожд изруга и стреля към Лиянна, която мълниеносно се отдръпна встрани… но Алекс бе по-бърз.
— Не! — извика той и инстинктивно се метна на пътя на стрелата. Тя го удари в гърдите, изкара му дъха и го запрати в скалата, където той се свлече омаломощен. В това време сабята на Роло прониза гърлото на мерзкото същество, което ги беше нападнало и то се свлече долу, хъхрещо зелена кръв. Миг по-късно Клаус натисна едно от копчетата на странния уред и от няколко негови тръби изхвърчаха шрапнели, които разкъсаха трима от оставащите орки. Последният се метна към Роло, но ловкият моряк с лекота блокира тромавата атака на ятагана и оркът падна, гърчещ се в предсмъртни конвулсии.
— Алекс, добре ли си? — попита Лиянна, трескаво спускайки се до поваления младеж.
Бронята го бе спасила от наранявания, но той се олюля, докато се изправи, наблюдавайки мъртвите орки. Гледката на окървавените и разкривени трупове го потресе дълбоко. Наистина младежът бе посякъл не малко блатни духове, но те бяха неестествени същества, разпадащи се в локва мътна вода. Това бяха твари от плът и кръв… В кръв…
В много кръв.
— О, Боже — прошепна той и се отпусна на скалата.
Стана му лошо и за миг му се стори, че ще повърне, но успя да го потисне. Заля го обаче пристъп на слабост и той щеше да се свлече на колене, ако Лиянна и Роло не бяха го подхванали от двете му страни.
— Добре ли си? — повтори Лиянна, в очите й се четеше истинска загриженост.
— Да — пресипнало отвърна Алекс. — Нищо ми няма. Просто…
— Не си виждал мъртви досега — каза разбиращо приближилият го Клаус.
Момчето кимна. Роло го потупа по рамото.
— Ще се оправиш. И аз бях така първия път.
Алекс свали шлема си и отпусна глава назад. Прохладният вятър посипа русите му коси със скреж.
— О, Боже — повтори той.
Още не можеше да осмисли станалото. Беше ужасно. Знаеше, че е нямало какво друго да се направи, но това не го правеше по-малко отвратително.
— Оставете ни — махна с ръка Лиянна и Роло и Клаус се отдръпнаха назад.
Елфата погледна момчето в очите и постави ръка на раменете му.
— Много съм трогната, че ме спаси, Алекс… Макар намесата ти да бе ненужна, глупава и опасна — усмихна се тя. — Но пък беше трогателна… Що се отнася до реакцията ти сега… — Лиянна замлъкна за миг, — и тя е затрогваща — че си огорчен от загубата, дори на този мерзък живот, какъвто е оркският. Имаш чувствителността не елф.