— Бяхме изморени след спасяването на сина ви — отговори Клаус, дъвчейки — и забравихме всякаква предпазливост, лягайки да спим. Когато се събудихме, бяхме овързани от орките, които ни помъкнаха към града си. Там щяхме и да си намерим края, ако не ни бяхте спасила.
— Е, то отдавна трябваше да си почистим мазето — изсумтя ехидно драконът, — а и Вилхелм ми наду главата с вас. Благодаря ви, че спасихте сина ми от трола — внезапно гласът на звяра стана сериозен. — Няма да го забравя. Утре ще ви отнеса докъдето поискате.
— Но, мамо — обади се Вилхелм, — не може ли да си ги задържим!
— Категорично не! — отговори драконът. — Те не са играчки!
След това се позамисли и каза:
— Освен това, нямам никакво намерение да ги хрантутя.
Алекс преглътна. Той харесваше Вилхелм, но съдбата на домашен любимец, пък макар и на дракон, му се виждаше унизителна.
За щастие нямаше такава опасност. След една нощувка в драконовото гнездо, в която групата преспа завита в слама и листа, Клара събуди гостите си рано и с един последен, но пък величествен полет, ги стовари близо до Гората на Сънищата — там, откъдето идеше Лиянна.
Елфи и кентаври
След като се сбогуваха с Клара и Алекс прати специални поздрави на Вилхелм, четиримата отново тръгнаха на път. Драконът ги беше свалил съвсем близо до Гората на Сънищата, спестявайки им дни, може би и седмици на преход. Дърветата се издигаха пред тях, могъщи и величествени и колкото повече ги приближаваха, толкова по-притеснена ставаше Лиянна. На Алекс също не му бе леко. Той изпитваше силни чувства към елфата, харесваше я, може би дори я обичаше, но сега тя се връщаше у дома си и щяха да се разделят завинаги.
Алекс въздъхна. За пръв път се чувстваше така спрямо момиче и му беше криво, че всичко трябваше да свърши. Роло усещаше емоциите, които изгаряха приятеля му и не го закачаше.
На лицето на Клаус се бе върнало характерното непроницаемо изражение, макар че гостуването при драконите бе малко поразклатило увереността и възгледите му за живота.
След около час групата достигна покрайнините на Гората на Сънищата и след кратка почивка за обед от по чудо съхранилата се вълшебна покривка, навлязоха в дъбравата. Тук бе спокойно, тихо и приятно. Навсякъде се чуваха песните на пойни птички, а във въздуха се носеше мирис на цветя и горски плодове. Алекс вдиша с пълни гърди от ароматите и се почувства малко по-добре, а Роло изглеждаше изпълнен с енергия и час по час скачаше във въздуха. Дори лицето на джуджето се поразведри, но пък Лиянна изглеждаше все по-мрачна. Алекс се зачуди какво я натъжава толкова и в главата му пробягна смелата мисъл, че може би и тя страда от раздялата им.
В този миг храстите пред тях се разтвориха и на пътя им с тропот се появиха двама въоръжени с копия кентаври — момчето нямаше как да обърка вида на снажните същества, съчетаващи в себе си телата на здрав мъж до кръста и вран кон нататък. Зад тях леко пристъпяше приказно красив, бял еднорог със златиста грива и излизащ от челото сребърен рог. На гърба на благородното животно седеше елф, облечен в сребърни доспехи — почти като на самия Алекс.
— Виж ти, виж ти — каза елфът, — принцеса Лиянна благоволи да се завърне в родината си. И то с гости, както мога да видя.
— Принцеса?! — Мисълта, която мина като светкавица през мозъка на Алекс излезе като въпрос от устата на шокирания Роло.
Двамата младежи зяпнаха, потресени от обрата на събитията, а Клаус седна на земята, хвана се с две ръце за главата и процеди:
— О, Господи.
— А — насмешливо каза елфът, — виждам, че ти дори не си казала на приятелите си дребната подробност за твоята отговорна позиция в общността ни. Е, скъпа ми сестрице, скромността ти е похвална, но за сметка на това неуместна и дори бих казал обидна, предвид, че единият от приятелите ти — той погледна строго Алекс или по-скоро доспехите му — носи такава ценна реликва — погледът му се спря на меча — даже няколко такива.
— О, я стига, Рианн. — Елфата изглеждаше крайно раздразнена. — Предупредих и теб, и татко, че съм решила да обиколя Ралмия и че никой няма да ме спре.
— Да, и татко ти каза поне да изчакаш пълнолетието си. — Рианн театрално вдигна ръце. — Уви, твоето юнашко сърце не изтрая и ти тръгна по дивите чукари на Планината — сам-самичка и невъоръжена.