Прокълнатия се замисли за миг.
— Засега го остави — отговори той бавно, — няма нужда да разкриваш присъствието си твърде рано. Нещата се придвижват точно според плана ми.
Дакавар свали шлема си и червените искрици, които му служеха за очи, се поразшириха леко:
— Господарю мой, краля на елфите може да окаже помощ на момчето спасител — рече с мъртвешкия си тон Черния лорд.
— Вече нищо не може да помогне на това глупаво дете — отговори Вземедушеца. — Много скоро то ще научи това, което ни интересува и тогава ще го оставя на теб, мой верни рицарю — гласът на Черната Сянка стана по-тътнещ, същински грохот от разпадащ се айсберг. — Най-после моят дългогодишен план ще даде плод. Ралмия ще бъде завладяна от мрака, така както е трябвало да бъде от самата зора на времето.
Лорд Дакавар сведе почтително глава, докато ужасното привидение се стопи и изчезна така, както и беше дошло.
Отново на път
След кратко, но сърдечно сбогуване с крал Арлеанн, съпругата му и принц Рианн, Алекс, Роло, Клаус и Лиянна отново бяха готови да тръгнат на път. Времето се бе смръщило и след прекрасната вечер на предходния ден сега отново валеше дъжд, който обаче не бе дружелюбен като онзи от предната вечер. Елфическият крал бе дал красиви тъмнозелени наметки на пътниците, които ги пазеха отчасти от тежките капки.
Алекс бе наметнал своята върху бронята и забеляза, че по подобен начин е облечена и Лиянна, която също бе получила лека ризница от баща си. Под наметалото тя държеше и новия си лък.
Четиримата се отправиха мълчаливо на път, спуснали качулки над лицата си в напразна надежда да останат малко по-сухи. Елфическата принцеса бе предложила на Клаус да остане в Гората на Сънищата през цялата зима, докато времето се оправи и му позволи да се върне в Планината, но джуджето веднага отказа:
— Стигнах дотук и искам да видя какво ще стане накрая.
Не след дълго прекрасният горски град бе само спомен зад гърба им, но благотворният ефект на гората се усещаше дори в непрестанния дъжд и пътниците не униваха, нито се чувстваха уморени. По пътя си често виждаха или усмихнати елфи, или препускащи кентаври, които им махаха за поздрав или ги канеха на гости, където ги гощаваха с вкусни плодове и зеленчукова яхния. Така изкараха няколко дни, след което Гората се превърна в обикновен лес, дърветата станаха по-разкривени и недружелюбни, пътеките — по-занемарени и обрасли в храсталаци и бурени, а странниците, които срещаха все по-рядко, не бяха така дружелюбни.
Времето също стана по-студено и дъждът, който се лееше над елфическата гора, се превърна в хапещ бузите сняг. Той отнемаше силите им и разпалваше стръвен глад в телата им, който едвам утоляваха въпреки наличието на вълшебната покривка и плодовите провизии на крал Арлеанн.
Нощем четиримата разпалваха огън, край който се грееха, седнали близо един до друг. Алекс и Лиянна станаха още по-близки в тези вечери и често заспиваха прегърнати, като елфата отпускаше глава върху гърдите на своя любим. В тези моменти Алекс се чувстваше едновременно силен и уязвим, съзнавайки в пълна степен важността на мисията си.
Уви, откакто излязоха от владенията на елфите, спътниците също имаха чувството, че някой не особено добронамерен — ги наблюдава. На Алекс му се струваше, че между дърветата час по час профучава злокобен черен силует, а всеки от групата от време на време усещаше безпричинен хлад, който не бе нито от биещия в лицата им леден вятър, нито от носения от него сняг.
За щастие, когато гората оредя, неприятното усещане отмина, а с него утихна и вятърът. Остана само снегът, който продължи да вали бавно и някак омайващо, предлагайки измамно спокойствие и топлина.
— Някой ни следеше — рече по някое време Клаус, — но или се е отказал, или е изостанал назад.
— И аз го усетих — потвърди Роло, — но беше дяволски добър, не можах да видя нищо повече от тъмна фигура, която се показва иззад някое далечно дърво.
— Който и да беше, не ни мислеше доброто — потръпна Лиянна. — Ти не го ли усети Алекс?
— Почувствах някакъв мраз и ми се стори, че мернах нещо черно да профучава на няколко пъти — кимна момчето, — но не бях сигурен дали не е игра на въображението.
— Сигурно всички сме просто по-изнервени и ни се привиждат разни неща — съгласи се Роло, но физиономията на Клаус подсказваше, че джуджето е убедено в това, което е видяло.