— Хайде, тръгвай, бърже, че съм уморена!
Механично Алекс се обърна и бавно излезе от храма. Наведените му рамене и глава му спечелиха съчувствен поглед от жреца, който тихо промълви:
— Не всякога пророчествата са това, което искаме да чуем.
Но момчето не му обърна внимание.
Лиянна, Роло и Клаус го приближиха, но щом видяха изражението му, лицата им посърнаха като попарени.
— Това са глупости! — горещеше се Роло, ръкомахайки гневно.
Четиримата се бяха прибрали в хана, в който бяха отседнали. Алекс се беше отпуснал с тъпо изражение на масата, а Лиянна бе увила ръка около раменете му и се мъчеше да го успокои, шепнейки му на ухо нежни думи. Клаус мрачно отпиваше от халбата си с бира.
— Никъде не е казано, че да не се прибереш в селението ти означава, че ще умреш — морякът беше сериозно ядосан.
— Санарос ми обеща да ме върне щом успея — със слаб глас каза Алекс, — значи няма да успея.
— Не е така, миличък — каза му нежно елфата, — може пък да останеш с мен, както си обещахме в Гората на Сънищата.
Тази мисъл разведри младежа и той се поусмихна.
— Няма смисъл да тълкуваш бъдещето, Алекс — намеси се и Клаус, — по-скоро се съсредоточи върху непосредствената си задача. Града на Раците не е далеч от тук, ако наемем сал по близката река, даже ще стигнем за по-малко от седмица. Ще вземеш Перлата и всичко ще приключи.
— Оракулът каза за други… — момчето се помъчи да си спомни думите й — джудже, което е било… не… който някога е бил джудже…
Лицето на Клаус потъмня.
— Това може да е само Обитателя.
Обитателя! Отвратителният спомен от бестиария изплува в мислите на Алекс.
— Все пак не мисли за това. Утре ще тръгнем и всичко ще е наред — джуджето се мъчеше да убеди и себе си.
— Да, да… — кимна Алекс, сетне се сети за нещо — колко съм глупав! — и се изправи на крака — изчакайте ме тук! Аз трябва да свърша нещо сам в стаята.
И с бързи крачки той се изкачи до помещението, в което бяха настанени, влезе вътре и хлопна вратата зад гърба си.
Сетне бръкна в багажа си и извади малката лампа за контакт, която Санарос му беше оставил. „Три пъти ще имаш възможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен“, бе му казал архимагът. „Най-добре не ме викай, преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.“
Момчето потърка лампата и зачака. От нея полека се разнесе облак дим, в който се оформи нещо като прозорец, от който го гледаше Санарос. Архимагът изглеждаше остарял и уморен. Лицето му бе изпито, а под очите му имаше дълбоки сенки, като от постоянни грижи.
— Алекс, момчето ми — каза той със слаб глас и лицето му се озари от неуверена усмивка, — толкова се радвам да те видя. Какво става? Изпълни ли заръката ми? Стигна ли Града на Пророците?
— Да, архимаг Санарос, говорих с Оракула. Перлата на Феникса се намира на място, наречено Града на Раците. Аз отивам да я взема и да ви я донеса.
Лицето на стареца грейна.
— Браво, момчето ми, браво — каза той и въздъхна, — ти си едничкият лъч надежда в мрака. Докато те нямаше, Прокълнатия отново атакува с адските си магии. Болестта, отнела живота на краля, отново върлува из замъка. Сър Валтъс и лейди Олимпия вече ги няма.
Алекс потръпна. Старият свадлив рицар и добрата богата дама — мъртви!?
— Скоро ще остана сам, момчето ми — продължи Санарос, — освен ако ти не ми помогнеш — очите на стареца се изпълниха със сълзи, — ти си едничката ни надежда, Алекс…
— Няма да Ви разочаровам, архимаг, — отвърна младежът, а в гърлото му сякаш заседна буца. — Още утре тръгвам за града. Още утре…
Алекс мислеше да попита Санарос за предсказанието на Оракула, но реши да не го безпокои. Архимагът и без това изглеждаше стар и безкрайно уморен.
— Добре, момчето ми — каза Санарос, — желая ти успех.
И видението изчезна.
Малко по-надалеч от хана едно друго видение хриптеше и съскаше доволно. Прокълнатият, изплувал като кошмар над един изоставен кладенец, открито злорадстваше.
— Най-после Ралмия е в моята хватка, мой верни рицарю — каза сянката на коленичилия лорд Дакавар. — Ключът към моето господство се крие в жалкия Град на Раците. Вземи Перлата за мен и ми я донеси, мой верни рицарю! Тогава ще владеем този свят навеки!
Лорд Дакавар надигна шлема си и червените му очи проблеснаха като въглени.
— Какво да правя с момчето спасител и приятелите му, господарю мой? — Попита Черният Лорд със своя потискащо гробовен глас, долитащ като изпод саркофаг.