Следващите няколко изстрела бяха насочени към дървените подпори на тавана и миг по-късно, покривът на пламтящата странноприемница не издържа и се стовари върху Рицаря на Смъртта, погребвайки го под тежестта си.
Джуджето плю и се обърна първо към Роло, който дишаше тежко.
— Добре ли си?
— И по-добре съм се чувствал — изстена морякът в отговор, разтривайки рамото си. Все още се чувстваше вцепенен от сблъсъка си с лорд Дакавар, — ти обаче виж Алекс.
Момчето трепереше в прегръдките на Лиянна, пребледняло и изплашено. Клаус си даде сметка колко малък е Алекс всъщност. Лицето му бе като тебешир, а очите му горяха от болка, срам и безпомощност. Елфата успокоително го люлееше в ръцете си като дете, събудено от кошмар.
Клаус клекна до него:
— Не знам каква част от теб е будна и каква парализирана от шока, синко — джуджето постави ръка на рамото на Алекс, — но искам да ти кажа едно. От всички ни ти имаш най-малко основание да се чувстваш победен или засрамен. Ти беше онзи, който се изправи срещу Черния Лорд и го задържа, докато успея да измисля нещо.
Сините очи на Алекс се успокоиха леко, но оставаха изцъклени и пълни със страх:
— Ние няма да те оставим, Алекс — продължи джуджето, — с теб сме до Перлата и отвъд, ако ще срещу нас да са Прокълнатия, лорд Дакавар и Обитателя едновременно. Никога няма да вървиш сам.
Клаус помълча за миг, сетне продължи:
— Но днес имам нужда от още малко от силите ти. Стани и ходи, защото трябва да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро!
Джуджето със страх погледна горящите останки на хана.
— Мислиш, че лорд Дакавар е оцелял след всичко това? — гласът на Роло бе пълен с ужас.
— Сигурен съм — късо отвърна джуджето, — помогни на Лиянна с Алекс и да се омитаме. Веднага! — кресна Клаус.
Морякът кимна и преметна другата ръка на Алекс на рамото си. Момчето го изгледа с мътен поглед, в който се четеше благодарност и с помощта на любимата и приятеля си запристъпва напред.
Ходеха бавно и мъчително. Алекс трепереше — дали от болка, студ или страх — никой не знаеше — и бе почти неадекватен. Единствено помощта на Роло и Лиянна го крепеше изправен. Клаус вървеше зад тях, час по час хвърляйки разтревожен поглед назад, очаквайки черният силует на лорд Дакавар да изплува като проклятие иззад гърба им. За щастие това не се случи и четиримата стигнаха пристанището на Града на Пророците заедно с лъчите на изгрева.
— Пази Алекс за няколко минути — каза Роло на Лиянна и внимателно отмествайки ръката на ранения си приятел, се затича към най-близкия кораб, който сякаш се стягаше за отплаване по течението на реката. Макар и не голям, на вид плавателният съд бе широк и тумбест, а на кърмата му грееше надпис, огласяващ името му — „Веселата Видра“.
— Хей! — извика Роло — ще се намери ли място за четирима пътници?
— Закъде сте? — попита го млада жена, застанала на палубата.
— Града на Раците! — отговори Роло — ще си платим, а аз мога и да помагам.
Жената махна с ръка:
— Качвайте се тогава.
Морякът се ухили и помаха на приятелите си. Клаус и Лиянна домъкнаха Алекс до кораба и със задружни усилия го качиха.
— Не ми казахте, че един от вас е ранен — изрази недоволството си младата жена.
Беше висока и стройна, с кестенява коса. Лицето й бе красиво и гордо, а на кръста й се полюшваше рапира.
— Да не би да ви гони някой? — поинтересува се тя — Не искам неприятности.
— Ще платим добре — обеща Лиянна, — само ни приемете, моля. Приятелят ми е много зле.
— Това го виждам и сама.
— Къде всъщност е капитанът на кораба? — запита Роло. — Може ли да говоря с него?
— Говориш — леко се усмихна младата жена — с нея. Аз съм капитан Киара.
Роло зяпна за миг.
— Не отговорихте на въпроса ми — продължи Киара, — преследва ли ви някой? Моят кораб е търговски, не искам неприятности.
В този момент от кея се разнесоха писъци. Роло се обърна по посока на звука и изруга, пребледнявайки като смъртник.
Лорд Дакавар приближаваше към тях, а по черните му доспехи нямаше и следа от пламъците или срутилата се сграда. Очите му блестяха злобно, а прокълнатият меч в ръката му излъчваше болка и студ.
По-лошо, четирите му скелета също се бяха възстановили и отново крачеха напред с вдигнати саби.