— Нека отплаваме бързо! — извика Лиянна.
— Лорд Дакавар…? — очите на Киара бяха широко отворени и изпълнени с ужас — това не е възможно… той е… вашият преследвач? В какво, за Бога, сте се забъркали?!
Сетне се обърна и извика команда към екипажа. Моряците й започнаха да вдигат котвата и да опъват платната. На Лиана й се струваше, че всичко става бавно, твърде бавно.
Елфата вдигна лъка си и стреля по Рицаря на Смъртта. Черният му меч се завъртя във въздуха и съсече стрелата в полет.
— Не можете да избягате, елфическа принцесо — гробовният му глас отекна в утринния въздух и изплашените викове на околните замлъкнаха, — вашата съдба е предопределена. Моят господар ще пирува с душите ви така, както мечът ми с вашите тела.
Киара изруга, извади рапирата си и посече въжето на бавно издигащата се котва. Корабът се разклати и се люшна по течението.
— Кажете на гребците да напънат с всички сили! — извика младата жена.
Лорд Дакавар леко наклони глава към отдалечаващия се кораб. Червените му очи фиксираха Киара.
— Не биваше да се замесвате в това, милейди — каза си Черния Лорд, — сега ще споделите съдбата на бегълците, които приютихте.
След това лорд Дакавар се завъртя на пети и се отдалечи от кея, следван от немъртвите си скуайъри и писъците на околните.
По реката
Светът беше студен, мрачен и враждебен. Сенките бяха навсякъде, съскащи и хриптящи, плашещи и в същото време приканващи към своя измамен покой. Той още си спомняше дуела с Черния Лорд, всеки смазващ удар, който тялото му понасяше дори през елфическата броня, удар, оставящ го жалък и смразен, неспособен да защити себе си, приятелите си, мисията си и света, който го бе приел.
За щастие другарите му бяха отблъснали чудовището, бяха му помогнали и, говорейки му разни неща, го отведоха далеч от Черния Лорд, там, където той нямаше да може да го стигне и да изтръгне душата от крехкото му тяло.
Спомняше си ходенето към Града на Пророците като някакъв безформен кошмар, в който почти бе влачен напред, после Черния Лорд, който се надигаше, жаден за мъст, неумолим, непобедим.
Качиха го на нещо — на кораб? — и отплаваха тъкмо навреме, малко преди палачът на Прокълнатия да го застигне и черното му острие отново да се издигне за нов, този път последен удар.
Положиха го на някакво топло легло, свалиха доспехите от него и го завиха с тежко одеяло в малка каюта. Приятелите му стояха над него и му говореха нещо, но той не ги чуваше.
Накрая остана само Лиянна, която бе винаги до него, още от самото начало. Неговата принцеса, неговата любов. Тя го прегърна и залюля, като дете, което е сънувало лош сън и му запя стара елфическа песен за смелост, за кураж, за обич и за надежда. Постепенно той спря да трепери, успокои се, унесе се и заспа дълбок, сладък сън, далеч от Черния Лорд и неговите кошмарни сенки.
Събуди се на следващия ден, объркан и непомнещ нищо. Последното, което се бе запечатало в съзнанието му бе как вдига Меча на Дракона пред лорд Дакавар и после как Рицаря на Смъртта връхлита, обсипвайки го с градушка от удари.
Потръпна от спомена и се изправи. Намираше се в дървена стая, която леко се поклащаше. За момент Алекс помисли, че има нещо с главата му, после осъзна, че е в каюта.
Изправи се в леглото си и изпъшка. Цялото му тяло бе в синини и го болеше. Синини, които, ако не беше Бронята на Сребърната Луна, сега щяха да са кървави рани. Самата броня стоеше в ъгъла, леко поочукана, но все така здрава, както в мига, в който Санарос му я даде.
Младежът понечи да стане на крака и се олюля. Подпря се с ръка за стената и постоя така няколко минути, докато вълната на слабост попремине. Сетне бавно и неуверено стигна до вратата на каютата си и я отвори. Озова се в дълъг дървен коридор, ходенето по който изцеди силите му. Когато стигна малки стълби, водещи нагоре към палубата, той изстена и седна на тях да си поеме въздух и да събере още малко сили.
Усети, че пак се унася, тръсна глава и отново стана, макар това да му коства известни усилия. Сетне се изкачи по стълбите и излезе на палубата. Силната слънчева светлина го заслепи и той присви очи.
Видя как Роло и някаква непозната жена си говорят, облегнати на кърмата. Клаус беше седнал под едно корабно платно и пълнеше оръжието си с някакви частици. А Лиянна…
— Алекс! — Чу гласа и усети ръцете й да го подпират — Защо си станал?
Младежът се отпусна до нея и я целуна леко. Дочу стъпките на Роло и Клаус, които също се приближиха.