— Не се притеснявайте — каза младежът по-смело, отколкото се чувстваше. — Няма да ви проваля. Аз… ще взема Перлата и ще ви я донеса. Обещавам!
Алекс стисна зъби.
— О, Алекс — грейна лицето на Санарос. — Ти си най-смелият младеж, който някога съм виждал. Толкова се радвам, че помагаш на Ралмия. И знаеш ли, аз ти вярвам. Сигурен съм, че ще успееш да ми донесеш Перлата, да донесеш мир на моето селение.
Сетне старецът отново стана мрачен.
— Имаме само още едно свързване помежду ни, Алекс. Обади ми се, когато вземеш Перлата.
И образът на стареца се разсея в облак дим.
Пъкленият остров
Преминаването от устие на река в море не е сред най-приятните неща за един моряк и поради това всеки на борда на малкото корабче на капитан Киара бе изключително доволен, когато най-после навлязоха в морската шир, след като срещуположните течения на устието на река Снежноструйка ги бяха бутали ту напред, ту назад.
— Кофти работа беше тая — каза Роло на Киара, когато всичко свърши.
— Като всеки път — сви рамене тя. — Не си ли влизал друг път в морето?
— Въобще не съм плавал по море — сви рамене морякът.
— Е, в такъв случай, ако обичаш самото плаване, те чакат незабравими мигове.
Алекс обаче също никога не се бе качвал на кораб, още по-малко на платноход и единственото, което го чакаше, бе морската болест. Почти целия следобед от първия си ден в морето младежът прекара на перилата, мъчейки се да изхвърли зад борда всичко, което бе ял през последните няколко дни. Лиянна се тревожеше много, а накрая взе, че й прилоша и на нея и единствено някакъв горчив илач от Киара ги отърва от мъките.
Пътят им до Пъкления остров бе не повече от два дни. Той бе самотно място, благословено от природата, с гъсти гори, макар да не бе особено голям. Или поне така казваха слуховете за него.
За съжаление, още преди векове Обитателя се бе заселил там със задигнатото богатство на виден род джуджета и оттогава никой не припарваше до мястото.
— Обитателя досега не бе нападал градове, само отделни кораби — сподели Киара. — И то рядко.
— Той е ловец на съкровища — мрачно каза Клаус. — Дошъл е за Перлата. Когато напада, търси ценни накити и предмети, които да добави към колекцията си.
— Откъде знаеш толкова за него — поинтересува се Алекс.
— Някога е бил джудже — отвърна Клаус. — Наследник на славен род и самият той велик майстор ковач. Голямата му слабост били красивите предмети, които изработвал, купувал, или наследявал. За нещастие тази страст го обсебила. Той започнал да се притеснява, че всеки би искал да открадне неговите богатства. Самият той, лаком за чуждото, търсел своите собствени недостатъци при другите. Накрая лудостта му го погълнала и той започнал да се занимава с магии. Изковал чудна броня, която навличал всякога, дори когато спи. Тя била непробиваема и инкрустирана със зелени скъпоценни камъни, които, разположени на шлема му, следели кой влиза и какво пипа в дома му и ако имало нещо, светвали предупредително, за да може старото джудже да се справи с натрапника.
С времето обаче и това не стигнало на чудовището, известно днес като Обитателя. Той хвърлил драконови люспи, смесени със странни билки в ковашката си пещ, нашепвайки още по-странни и мрачни заклинания. Накрая, както си бил с бронята, скочил в пещта. Наместо да изгори обаче, доспехите му станали едно с него, превръщайки го в огромно и зло изчадие. Той взел всичките си съкровища, като откраднал и тези на рода си и избягал от джуджетата, някак си добирайки се до острова, наричан днес заради него Пъклен. И до ден-днешен неговата страст и най-голяма слабост са красивите предмети, и до ден-днешен шестте му очи — наследство от онези зелени скъпоценни камъни — алчно блещукат насам-натам, въртят се безспир и следят — дали пък някой няма да пипне имането му?
Клаус спря за момент и си пое дълбоко дъх.
— Когато Алекс ми каза за Перлата, първия, за който се сетих, че ще я поиска не беше Прокълнатия, а Обитателя. Разликата между двамата е съществена, макар копнежа им да е еднакво гнусен и покварен. Прокълнатия иска Перлата, за да отключи силата в нея и да я използва срещу нас; Обитателя иска самото богатство, самата Перла, за да си я има, да си я гали, да й се радва и да й трепери.
— Колко тъжно — каза Лиянна.
— Според мен е отблъскващо — обади се Роло.
Алекс бе съгласен и с двамата, мнение, споделено и от джуджето.