— Прави сте — каза то. — От най-великия наш ковач, днес Обитателя е най-големия урод на Ралмия. Дори Прокълнатия го презира.
Лорд Дакавар се бе усамотил в един стар полусрутен храм, където отдавна никой не ходеше. При липсата на неговата гробница, скрита дълбоко-дълбоко в недрата на Планината на Забравата и това щеше да свърши работа.
Един от скелетите скуайъри дойде и навеждайки почтително глава остави купа бистра вода пред Рицаря на Смъртта. Дакавар отпрати слугата си с едно махване на ръката и изсипа листенца от гнусния черен имел в купата. Водата забълбука и закипя, започвайки да пръска тъмна пара, от която се оформи образът на Прокълнатия.
— Промяна в плановете ни, мой верни рицарю — прошепна режещият глас изпод качулката. — Обитателя е откраднал нашата безценна Перла и сега момчето спасител е по дирите й.
— Какъв шанс има то срещу създание като Обитателя, господарю мой? — запита лорд Дакавар, като скептицизмът се усещаше дори в неговия гробовен глас.
— Момчето се оказа по-силно, отколкото го смятах в началото, мой верни рицарю — отговори Прокълнатия. — То сполучи да намери предани другари сред глуповатите ралмийски народи, както и предвидих от самото начало. Те могат да му помогнат и да ни отърват от онова досадно същество.
— Какво ще стане, ако момчето успее да вземе Перлата, господарю мой — вдигна очи лорд Дакавар.
— Просто ще свърши нашата работа, мой верни рицарю — ехидно отвърна Прокълнатия. — И най-после ще имаш възможност да се позабавляваш.
Сянката на Злия сякаш се уголеми.
— Извикай капитан Хорсах на своя страна — меко предложи Прокълнатия. — Подгответе засада на момчето спасител. Щом то излезе от острова с нашата Перла, изтребете екипажа му и него самия. Донеси ми Перлата и най-сетне ще усетиш върховното удоволствие на победата, мой верни рицарю.
С тези думи Прокълнатия изчезна.
На третия ден от плаването си приближиха острова. На пръв поглед нищо не подсказваше, че тук живее Обитателя. Това бе слънчево и ведро място, обрасло в гъста растителност. С приближаването на кораба към него, Алекс видя, че там тече река, вливаща се в морето и от нея пият вода различни животни — елени, маймунки.
— Сигурна ли си, че това е островът? — попита той Киара.
— Напълно — отговори му тя. — Въпреки че разбирам въпроса ти. Той наистина изглежда миролюбив, но според легендата Обитателя живее в центъра му, в огромен древен храм на Прокълнатия, останал там от незапомнени времена.
— Той обаче не е слуга на Черната Сянка — намеси се Клаус. — Държа да подчертая това. Изборът му на обиталище вероятно се дължи на общите негативни енергии, съдържащи се в магиите и на двамата.
Не след дълго корабът заора дъното и изнурените от плаването моряци слязоха на брега да заредят запасите си от прясна вода, като се озъртаха нервно насам-натам.
Алекс също слезе, следван от Роло, Клаус, Киара и Лиянна. Времето бе чудесно и момчето подозираше, че островът има някакъв специфичен микроклимат, тъй като в останалата част от Ралмия настъпваше зима.
Животинките, които пиеха вода, ги гледаха любопитно и не се плашеха от тях.
— Колко са доверчиви! — зарадва им се Алекс и дори погали един елен по муцуната.
— Сякаш тук няма хищници — съгласи се Роло.
— Няма — каза Клаус. — Или по-скоро е само един. Това е Обитателя и те го познават отлично.
— Ние поне не приличаме на него — вметна Роло и тримата се разсмяха нервно.
— Кога тръгваме? — попита Лиянна.
— Тръгваме ли? — обърна се Алекс. — Но, скъпа…
— Да? — Елфата вдигна въпросително вежди, а очите й заканително блеснаха. — Слушам те.
Алекс се приближи до нея и сложи ръце на рамото й.
— Ще е опасно, Лиянна — каза загрижено момчето.
— И ти си по-подготвен от мен за това, така ли? — повиши глас елфата — Голямо самочувствие изведнъж ти дойде.
— Страх ме е да не те изгубя — бързо поясни Алекс. — Няма да го понеса — добави той след миг.
— А моите чувства към теб? — елфата го прегърна. — Мислиш, че на мен ми е все едно?
— Стига глупости — Роло сложи ръце на кръста си. — Вие, жените, нямате работа с това чудовище.
— Охо — заканително възкликна Киара. — Ето един с къса памет. Ако си спомняш, преди няколко дни те търкалях като пале по палубата.
— Ъъ, тогава не бях подготвен — изчерви се Роло. — В последно време…