Входът на старото капище бе заринат в боклуци.
— Ъгх — нададе звук на погнуса Алекс, когато приближи вратата и усети как отвратителната воня го блъсва в носа.
— Глупак! — Роло го сграбчи за ръка и го издърпа настрана — не заставай пред входа.
— Няма проблем — намеси се Клаус. — Обитателя влиза през покрива на постройката. Да заобиколим!
Тримата тихо обиколиха храма, взирайки се във вътрешността му през редките прозорци и пукнатини, образували се от времето. През тях се виждаха струпани по земята злато и съкровища, скъпоценни камъни, дори килими и фигурки от ценна кост — слонова, драконова? — Алекс не можеше и нямаше как да прецени.
— Уха! — възкликна Роло — тук има богатство за цели народи!
— Тихо! — скастри го джуджето — това е кърваво и прокълнато имане. Не се оставяй разкоша му да те води за носа. С нищо не е по-добро от боклуците на входа.
Стигайки задната част на храма, видяха огромен процеп, през който имаха възможност да погледнат внимателно какво има вътре.
Алекс ахна.
В центъра на храма, внимателно поставена на малък олтар, лежеше перла, която хвърляше огнен блясък, осветяващ целия храм, всичките богатства, целия захвърлен разкош.
— Това е — каза Алекс, — сигурен съм. Това е Перлата! — Той развълнуван се обърна към приятелите си.
— Да, Перлата на Феникса — гласът на Клаус бе изпълнен с благоговение.
— Нещо не е наред — отвърна Роло, не споделяйки ентусиазма на приятелите си, — къде е Обитателя?
В този миг нещо капна до тях. Тримата вдигнаха глави едновременно и видяха чудовищно създание, вкопчило се като муха отвесно на стената на храма. От полуразтворената му човка се стичаше слюнка, а отрупалите като гроздове продълговатата му глава очи се бяха втренчили към натрапниците и блещукаха с неистова злоба. Тялото му бе продълговато и мускулесто, покрито с лъскави зелени люспи, а лапите му бяха издължени и снабдени с дълги, остри като на мравояд нокти, с които се бе закачило на стената.
— Бягайте — тихо прошепна Клаус и в следващия миг Обитателя нададе неистов писък, който разцепи въздуха и накара всички звуци из целия остров да замлъкнат.
От човката на създанието изскочи дълъг, мазен език, подобен на този на хамелеон, който обаче в края си пламна и блъсна Алекс с все сила, изтласквайки го на десетина метра назад.
— Не! — изкрещя Роло и извади сабята си.
Съществото се спусна до него и се изправи на задните си лапи, вдигайки предните за удар. Огромните му нокти, извити като ятагани, блеснаха на слънчевата светлина, но в този миг се чу характерния звук от шрапнелите на Клаус и Обитателя изрева от болка. Задната част на врата му се зачерви от кървавата рана.
Създанието се обърна и злобно изгледа джуджето, който понечи да стреля отново, но размисли и хукна да бяга, навреме избягвайки нов удар на огнения език. Обитателя се спусна на четирите си крака и хукна подире му, бягайки изумително бързо, люспестото му зелено тяло се тресеше от мощните тласъци на мускулите и след миг клюнестата му глава бе над бягащото джудже. Обитателя леко я издигна и се приготви да го клъвне, когато джуджето вдигна оръжието си и изстреля залп шрапнели право в разтворената паст на изчадието.
Обитателя се претърколи назад, пищейки от болка, а Клаус отново набра аванс и се скри в близката джунгла. По подобен начин бе постъпил и Роло, който най-напред бе изтичал до Алекс, помагайки му да се изправи и след това двамата се бяха сврели в джунглата, навирайки се в най-близката хралупа, която намериха. За щастие на момчето от Хадънсвил, Бронята на Сребърната Луна го бе предпазила дори от огнения удар и сега Алекс бе само задъхан и изплашен.
Двамата с Роло се свиха в хралупата, където се бяха скрили и се заслушаха в звуците наоколо. Над всичко ехтяха гневните писъци на Обитателя, който явно се бе съвзел от удара на Клаус и сега търсеше него и приятелите му, подскачайки от клон на клон и помитайки всичко по пътя си.
Една маймуна, имала нещастието да не избяга навреме, бе буквално разпарчетосана от разгневеното същество и кървавите й останки паднаха точно пред хралупата, където Алекс и Роло се бяха скрили. За тяхно щастие, Обитателя не ги забеляза и скоро звукът от пронизителното му пищене се отдалечи по посока към капището. Явно звярът бе решил да се прибере при съкровищата си.
Въпреки това двамата младежи си останаха в хралупата, сковани от ужас и мокри от студена пот, неспособни дори да кажат нещо. Досега не бяха виждали толкова отвратително същество. Дори Черния Лорд Дакавар не беше такъв, в него имаше някаква грация, някакво достойнство, гробовни наистина, зли, но ги имаше.