Момчето се извърна към Роло, объркано, шокирано и изплашено. Морякът пристъпи до него и в следващия момент двамата се прегърнаха и заридаха, спомняйки си за Клаус. За грубоватата доброта, с която джуджето се бе отнасяло с тях. За начина, по който ги бе спасил от трола, а после и от лорд Дакавар. За тихото му чувство за хумор, за изобретателността му и за кроткото му присъствие, което им вдъхваше сили и кураж.
Двамата тръгнаха към кораба през нощната джунгла, Перлата осветяваше пътя им, но тази светлина им напомняше само за горящия храм и не им носеше никаква радост. Животни, изплашени от взрива и пожара, бягаха покрай тях, но двамата младежи бяха слепи за всичко наоколо.
На зазоряване стигнаха при кораба на брега. Лиянна и Киара се завтекоха към тях, усмихнати, че ги виждат живи и здрави. В следващия миг видяха израженията на лицата им, видяха и че Клаус го няма.
Перлата на Феникса бе в ръцете им, но славното джудже бе цената за този успех.
С Перлата в ръце
Отплаваха от Пъкления остров почти веднага, бързайки да се отдалечат от отвратителното място дори сега, когато Обитателя вече го нямаше. Киара зададе курс към открито море, планирайки да намери устието на река Песнопойна и направо да ги отведе към Кралския замък. Алекс се бе прибрал в каютата си и не искаше да вижда никого, дори Лиянна. Момчето просто се метна на леглото си и заплака, за кой ли път през изминалите няколко часа. Стоя така, докато сълзите му не пресъхнаха и той не заспа безпаметен сън. Роло пък просто седна под едно от платната и загледа морето, без да продума нищо. Киара го разбра и го остави насаме със скръбта му.
Нито тя, нито Лиянна питаха за начина, по който са взели Перлата, нито какво се е случило с Клаус. От реакциите на двамата младежи последното бе очевидно, а начинът нямаше никакво значение. Накрая Роло все пак разкри какво точно е станало, разказвайки историята с къси и насечени изречения, мъчейки се да изглежда по-здрав, отколкото е всъщност. Когато Киара обаче го докосна по рамото, морякът се отпусна в прегръдките и, изливайки сподавяните досега сълзи.
Клаус го нямаше.
Това бе и мисълта, с която Алекс се събуди след няколко часа кошмарна дрямка, надявайки се, че смъртта на джуджето е част от нея. Беше обаче истина. Болката прониза младежа като копие и той се задави. Сетне стана уморено, мрачно хвърляйки поглед върху стоящата на пода му Перла.
Идеше му да я ритне.
Вместо това обаче той излезе от каютата си, намери Лиянна и я прегърна силно, сякаш се боеше да не загуби и нея. Тя го погали успокоително по русата коса, макар че сълзи напираха и в нейните очи.
Вечерта Киара отвори вино, скрито в запасите на кораба и направи прощална вечеря в памет на джуджето. Тя не бе го опознала много добре, но и нейното лице бе сиво, когато вдигна тост в негова чест. Алекс, Роло и Лиянна се бяха сгушили в един ъгъл и пиха съвсем малко, изливайки по-голямата част по палубата за техния пожертвал се приятел.
Накрая Роло им разказа и най-страшната част от историята, за истинската самоличност на Обитателя и неговия контакт с Клаус. Тримата отново тихо заплакаха, спомняйки си верния им другар.
Спомняйки си Клаус.
Когато вече бяха много изморени и се прибраха по каютите си, Алекс потърка за последен път своята лампа, призовавайки образа на архимага Санарос.
Старецът се появи мигновено, загърнат в тъмната роба, която бе носил в последната си среща с младежа, с качулка, сведена над още по-измършавялото му и изпито лице.
— Докладвай — каза той грубо, сетне сякаш се сепна и добави меко, — момчето ми.
Вместо отговор Алекс вдигна Перлата в ръцете си, показвайки я на стареца.
— Както ви обещах — с пресипнал глас каза той, — намерих я. Скоро ще ви я донеса. Пътувам с кораб… капитан Киара ми каза, че има път, по който ще дойдем при вас направо по вода. До седмица Перлата ще е във вашите ръце.
По лицето на Санарос се разля топла усмивка.
— Браво, браво, момчето ми — каза той бащински. — Ти се справи отлично, оправда най-смелите ми очаквания. Когато дойдеш при мен, мога да те върна у дома ти или пък да дам благороднически титли — на теб и на хората, които може би са ти помогнали по пътя, а?
— Един от приятелите ми умря в битката с Обитателя — задавено каза младежът. — Искам само… възмездие.
Санарос го погледна изпод качулката си и образът му сякаш потъмня.
— За това не се безпокой, момчето ми — каза той меко, но постепенно гласът му стана твърд. — Скоро всички, които са страдали, ще бъдат възмездени. Скоро идва часът на разплатата.