Последните думи бяха изречени с такъв тон, че Алекс потръпна. Напомняше му на един много неприятен звук — пращене на настъпени сухи есенни листа.
Докато мислеше над това, образът на Санарос изчезна.
Капитан Хорсах бе една от най-мрачните легенди на Ралмия. Някога той бил майстор мореплавател, способен да премине през всяка морска буря с легендарния си платноход „Черния лебед“. Моряците му, истински морски вълци, не знаели що е страх.
Един ден качили на борда богат младеж и любимата му. Те пътували от единия до другия край на Ралмия към болната майка на младежа. Било зима и бурите били люти и страховити, но капитан Хорсах не се уплашил и тръгнал на път. В сърцето му обаче се зародил таен копнеж по красивата девойка. Той убил годеника й хвърлил го зад борда и после протегнал здравата си ръка към нея — другата била с кука, на мястото на отдавна отрязаната китка.
— Мръсник, бъди проклет! — извикала тя и скочила в бурните вълни на морето подир възлюбения си, бивайки погълната от водите.
Оттогава Хорсах станал мрачен и постоянно обикалял по палубата, потропвайки с единия си дървен крак — на мястото на отхапан от акула крайник, взирайки се с едното си око свирепо в моряците си. Обзет от безумна гордост той решил да довърши започнатата обиколка, при все че наближавал опасния Нос на Лешояда, прочут с коварните си рифове. Щом го доближил, в морето се разразила невиждана буря, която подмятала „Черния лебед“ сред вълните като орехова черупка.
— Ще прекося проклетия нос! — ревял гневно Хорсах — ще го прекося, ако ще и да плавам до края на вечността! Кълна се в Прокълнатия! — тъй се врекъл капитанът лекомислено.
Черната Сянка се хванал на думите му и го прокълнал. Оттогава насам — близо четири века — корабът на Хорсах винаги плава из морето, подхвърлян от невидими вълни и бури, неспособен да акостира където и да е било. Моряците и самият капитан се превърнали в скелети, жадно гледащи брега, а името на Хорсах станало синоним на ужас в Ралмия. Мнозина моряци, видели неговия вече изгнил кораб, полудявали, а други — получавали, подхвърляни им в бутилки странни писма, които се отнасяли до отдавна починали хора.
И въпреки всичко, днес Хорсах бе онзи, който изпитваше ужас, защото най-после корабът му имаше възможност да спре до брега, макар и за не повече от минута — колкото да позволи на Черния Лорд Дакавар и неговите скуайъри да се качат на борда.
— Добре дошли на борда на „Черния лебед“, милорд — поклони се Хорсах до земята, сваляйки шапка с куката си, когато Рицаря на Смъртта стъпи върху проядените дъски на изгнилата шхуна.
— Господарят Вземедушец ще бъде доволен от вашето съдействие, капитане — заяви лорд Дакавар, поглеждайки с презрение скелета до себе си. — То ще бъде възнаградено според качеството на услугата, която ни предложите — продължи Черния Лорд. — От Вас се иска да направите малка засада за залавянето на един кораб и да помогнете при обезвреждането на група бегълци. Изпълнявайте инструкциите ми и няма да си имаме никакви проблеми.
Така с няколко думи лорд Дакавар установи пълен контрол над призрачния кораб и превърна страховития му капитан в нещо съвсем малко повече от собствените му скуайъри — ратай на волята му. Червените му очи се взираха постоянно в морето, изпепелявайки мислено цялата шир. Гонитбата с това дете бе продължила твърде дълго. Рицаря на Смъртта знаеше, че господарят му е предвидил всеки развой на ситуацията и Перлата неизбежно ще пристигне в неговите ръце. Той обаче знаеше и че Черната Сянка го подлага на нещо като своеобразен тест, и лорд Дакавар бе твърдо решен да го издържи.
Още повече че жаждата му за смърт бе все така силна, както и преди. Когато се дуелираше — ако онова можеше да се нарече дуел — с момчето спасител, почти потръпваше от нетърпението да забие своя тъмен меч в младото тяло на противника си. Другите не бяха така забавни, бяха твърде лесни и бягащи врагове, докато момчето се бе осмелило да се изправи срещу него.
Затова и убийството му щеше да е още по-сладко.
— Някакви новини от великия господар, милорд? — попита угоднически дошлият наблизо капитан Хорсах.
— Ще Ви уведомя, ако има нещо, заслужаващо вашия интерес, капитане — отговори недружелюбно лорд Дакавар.
Когато усети характерното чувство за хлад, той почти инстинктивно се отпусна на едно коляно. Чу зад себе си останалите скелети — моряците, и скуайърите му, и самият капитан на „Черния лебед“ — да правят същото, когато от водата се издигна черен стълб и от него се оформи образът на Прокълнатия.