Меки стъпки на пантофки по стълбите, а редом с тях — думкане на мъжки ботуши.
Няма нищо страшно, помисли си Тъмнокосата. Просто трябваше да изчака тук, докато двамата свършат работата си. Притвори вратата и замръзна неподвижна с долепено ухо до стената.
— Честна дума, милорд, какви мисли ви спохождат! Карате ме да се изчервявам! — Тих кикот. — Ужасно сте невъзпитан! — Отново кикотене, вече по-разгорещено. На стълбището отекна нисък мъжки смях, последван от шумолене на дамаска.
Под черната маска, скриваща лицето на Тъмнокосата, избиха капчици пот. По дяволите, по-бързо, де!
Ала компаньонът на Жермен явно не беше от бързите. Глух и заповеднически, гласът му ехтеше нагоре и се приближаваше с всеки миг.
— Но аз настоявам, сладка моя. Мисълта да те видя с перли и копринени жартиери е твърде примамлива, за да се откажа.
— И какво още да облека, милорд? — Това беше страстен и доста добре пресметнат шепот.
— О, абсолютно нищо друго, разбира се.
Сърцето на Тъмнокосата заблъска в гърдите й. За сетен път през този ден тя прокле злия дух, който я бе довел в студения, мъглив град, и то с такава отчаяна мисия.
Бе я довел обратно, поправи се тя. Все пак бе родена тук. Ала Лондон вече не живееше в спомените й. Малко след раждането й нейният баща я бе завел в Макао, португалската колония, граничеща със Тъмнокосата китайска империя.
Това се бе случило само няколко месеца след смъртта на майка й.
Тъмнокосата затвори очите си. Не мисли и за това…
Мисли за вълните, които се разбиваха в пристана на Макао, когато стоеше за последен път на Прая Гранде и вятърът рошеше косите ти. Мисли за лястовиците в небето над Пекин, за песента на глинените свирки, докато те се рееха над морето от гледжосани керемиди.
Тя бавно дойде на себе си. Но решимостта й не я напускаше, защото красивата дъщеря на Макао не се съмняваше в своя успех. Не и докато животът на баща й зависи от нейното умение и концентрация.
Шумоленето на атлаза се смесваше с това на сукното и вълната. Жермен изстена:
— О, да, милорд. Моля ви, как така!
Гръм и мълнии, те бяха точно пред вратата!
Тъмнокосата едва успя да се шмугне зад отрупания с дамско бельо параван, когато вратата се отвори. Пламъкът на свещта освети тоалетната стая. Появи се Жермен а прегръдките на благородния си любовник.
И тогава тя видя графа на Морлънд.
Тъмнокосата замръзна. Времето сякаш спря.
Толкова отдавна. И все пак недотам, че да излекува болката, да заличи сладката горчивина на спомена.
Той все още е поразителни красив, помисли си тя. Косата му бе по-дълга, отколкото беше модерно, гъста и права, с цвят на старинен бронз. Устните му бяха плътни и някак цинични, а усмивката — самото олицетворение на порока, когато постави свещта на полицата над камината и зарови пръсти в пищното изобилие от женски одежди върху натруфения лакиран параван.
Тони Морлънд. Любовта на живота й, който я бе омагьосал и предал преди десет години.
На някакви си сантиметри, скрита зад паравана, Тъмнокосата чакаше, страхуваше се да поеме дъх, страхуваше се да помръдне.
Страхуваше се да направи каквото и да било, освен да съсредоточи мисълта си да остане незабелязана.
Над рисувания параван, лакиран в червено, прелетя като облак пяна истинска валенсианска дантела.
— Да, тази много ми харесва — Морлънд загадъчно се усмихна и разгъна един ефирен пеньоар пред изкусителното тяло на любовницата си.
Онемяла от неудобство, Тъмнокосата пожела да не вижда, да не чува, да не усеща нищо.
Ала това не й помогна. Всяко потайно шумолене я разтърсваше цялата. Всеки стон изгаряше като пламък кожата й.
На пода с меко съскане се разстла коприна.
— Прекрасно. А сега жартиерите…
Тъмнокосата се опита да насочи мислите си надалеч, да откъсне огнения си поглед от пролуката между крилата на паравана. Но не успя да си го наложи.
Дългите силни пръсти се присвиха, а сетне вещо се плъзнаха върху розовата плът и съблазнителните бедра.
— Тони! О, моля те…
— Разбира се, миличко. Но първо виж това…
Тъмнокосата чу щастлив писък, видя как се стрелнаха алчни, грабливи пръсти.
— Милорд! Но това е от комплекта, който видяхме в „Рандъл и Бриджс“ миналата седмица! Елайза ще позеленее от завист!
— Радвам се да го чуя — сухо промърмори графът.
Шумоленето зад паравана се усилваше неудържимо. Каквито и да са бижутата, този ентусиазъм е пресилен, помисли си ядно Тъмнокосата. Такава суматоха за няколко камъка! Защо не тръгнат към Воксхол и лекомислените си развлечения, както би постъпила всяка нормална двойка?