— Стига си се правил на глупак, Уолтър! Тогава те си бяха съвсем истински. Работата е там, че госпожа Пенръдок ги продаде и поръча да й направят дубликат. Неин стар приятел, господин Лансинг Галъмор, собственик на едноименната бижутерия, изпълни поръчката й особено дискретно, защото тя, естествено, не искаше никой да разбере. Ето защо не сме викали и полиция. Ти ще й ги намериш, нали, Уолтър?
— Как? И защо изобщо ги е продала?
— Защото господин Пенръдок умря внезапно, без да осигури хорицата, които издържаше. А после дойде голямата криза и всички пари се стопиха. Останаха само колкото да се поддържа домакинството и да се плаща на слугите — до един служили толкова дълго на госпожата, че тя би предпочела по-скоро да умре от глад, отколкото да ги уволни.
— Това е друго нещо — казах. — Свалям й шапка. Но как, за бога, да ги намеря, и изобщо има ли смисъл, щом са били фалшиви?
— Перлите, имитациите имам предвид, струват две хиляди долара и са специално изработени в Чехия, за което са били необходими няколко месеца. При сегашната обстановка там обаче изобщо не е сигурно, че може да се направи втора подобна имитация, и госпожата се ужасява при мисълта как някой може да открие фалшификата или пък самият крадец да започне да я изнудва, ако разбере за измамата. Защото, скъпи, аз знам кой ги е откраднал.
— Ъ? — изплъзна се от устата ми звук, който много рядко използвам, понеже не смятам, че трябва да присъства в речника на един джентълмен.
— Шофьорът, който работи тук от няколко месеца, Уолтър — един огромен грубиян, Хенри Ейчълбъргър. Онзи ден напусна внезапно, без никаква причина. А никой никога не напуска госпожа Пенръдок. Последният й шофьор беше много възрастен и умря. Хенри Ейчълбъргър напусна, без да каже дума, и аз съм сигурна, че той е откраднал перлите. Той дори се опита да ме целуне веднъж.
— А, така значи? — обадих се с коренно променен тон. — Опитал се е да те целуне! Къде е тази камара месо, скъпа? Имаш ли изобщо представа? Дълбоко се съмнявам, че ме чака зад ъгъла, та да му разбия носа.
Елен сведе дългите си копринени ресници, а направи ли така, коленете ми омекват като козуначено тесто.
— Не е избягал. Сигурно е знаел, че перлите са фалшиви, че е в безопасност и спокойно може да си изнудва госпожа Пенръдок. Обадих се в агенцията, която ни го бе изпратила, и се оказа, че отново се е върнал при тях и се е зачислил като безработен, но отказаха да ми дадат адреса му. Противоречало на правилника им.
— А не може ли друг да е взел перлите? Например крадец.
— Не може. Слугите са извън подозрение, а всяка нощ къщата се заключва почти херметически. Пък и няма следи от взлом. Освен това Хенри Ейчълбъргър знаеше къде стоят перлите, защото веднъж ме видя да ги прибирам — госпожа Пенръдок беше поканила двама скъпи приятели на вечеря по случай годишнината от смъртта на съпруга й и тогава носи огърлицата за последен път.
— Сигурно е бил щур купон — рекох. — Добре, ще отида в агенцията и ще ги накарам да ми дадат адреса му. Къде е тя?
— Казва се „Ейда Туми Доместик Емплоймънт Ейджънси“ и се намира на Втора източна — много неприятен квартал.
— Струва ми се, че моето присъствие ще се окаже по-неприятно за Хенри Ейчълбъргър — отсякох. — Та значи, казваш, че се е опитал да те целуне, а?
— Перлите, Уолтър — нежно напомни Елен, — сега са по-важни. Искрено се надявам все още да не е забелязал, че са фалшиви, и да не ги е хвърлил в океана.
— Ако ги е хвърлил, ще го накарам да се гмурка — процедих зловещо.
— Той е висок един и деветдесет, огромен и много силен, Уолтър — свенливо отбеляза Елен. — Но не е красив колкото теб, разбира се.
— Точно моят ръст — рекох. — Срещата ще ми достави удоволствие. Довиждане, скъпа.
Тя ме хвана за ръкава.
— И още нещо, Уолтър. Нямам нищо против да го понатупаш, защото е мъжествено, но внимавай да не се наложи да идва полиция. И ти си доста едър и силен, бил си централен нападател в колежа, но имаш една малка слабост. Ще ми обещаеш ли да не пиеш?
— Този Ейчълбъргър — отвърнах — е единственият стимулант, от който имам нужда.
2
„Ейда Туми Доместик Емплоймънт Ейджънси“ на Източна втора улица напълно отговаряше на името и адреса си. Миризмата във фоайето, където ми се наложи да почакам, далеч не беше от приятните. Агенцията се ръководеше от жена на средна възраст със закоравяла физиономия, която ми каза, че Хенри Ейчълбъргър се бил регистрирал при тях на работа като шофьор и тя можела да уреди той да ми се обади или пък да се срещнем в самата агенция и да поговорим. Поставих върху бюрото й десетдоларова банкнота и наблегнах на факта, че това е жест на добра воля, а не евентуалната комисиона, полагаща се на агенцията, и тя склони да ми даде адреса му. Хенри живееше някъде на запад по булевард „Санта Моника“, близо до онази част на града, която навремето се казваше Шърман.