— Че аз да не съм пиян? — учуди се Хенри.
Излязохме от стаята и тръгнахме по тъмния коридор. Изведнъж дебелият управител изскочи от някакво потайно кътче на коптора си и се изтъпани отпреде ни, като потриваше шкембето си и ме гледаше очаквателно с алчните си очички.
— Всичко наред ли е? — попита той, без да спира да дъвче потъмняла от времето клечка за зъби.
— Дай му един долар — каза Хенри.
— За какво, Хенри?
— Ами не знам. Просто му го дай.
Извадих един долар от джоба си и го подадох на дебелака.
— Благодаря, приятел — рече Хенри, погъделичка управителя под брадичката и ловко измъкна банкнотата измежду пръстите му. — Това е за пиячката — добави той. — Много мразя да си прося мангизите.
Спуснахме се по стълбите, хванати под ръка, докато управителят се опитваше да изкашля клечката от гърлото си.
3
Събудих се в пет часа следобед и установих, че лежа в собственото си легло, в собствения си апартамент в „Шато Морейн“ на Франклин Авеню, близо до Айвър Стрийт в Холивуд. Обърнах морна глава и видях, че до мен лежи Хенри Ейчълбъргър по потник и панталон. Тогава забелязах, че и аз съм доста леко облечен. На близката маса се кипреше почти пълна еднолитрова бутилка „Олд Плантейшън“, а на пода се търкаляше още една от същата първокачествена пиячка, само че празна. Навсякъде по пода бяха разхвърлени дрехи, а брокатената тапицерия на един от фотьойлите ми бе прогорена от цигара.
Внимателно опипах тялото си. Стомахът ми беше скован и натъртен, а челюстта ми изглеждаше леко отекла от едната страна. Иначе ставах за работа. Изправих се и остра болка прониза слепоочието ми, но я пренебрегнах, твърдо закрачих към масата и надигнах бутилката. След яка глътка от огнената течност изведнъж се почувствах доста по-добре. Обзе ме бодра жизнерадостност и бях готов за всякакви приключения. Върнах се при леглото и решително разтърсих Хенри за рамото.
— Събуди се, Хенри — рекох. — Заник слънце наближава. Червеношийките подвикват, катеричките цвърчат, а цветовете на зората се готвят да заспят.
Като всички енергични мъже Ейчълбъргър се събуди със свит юмрук.
— Каква беше тая шегичка? — изръмжа той. — О, да. Здравей, Уолтър. Как се чувстваш?
— Прекрасно. А ти отпочина ли си?
— Има си хас — отвърна той, спусна боси крака на пода и разроши с пръсти гъстата руса четина на главата си. — Бяхме го подкарали много добре, докато теб не те хвана. Тогава и аз легнах да подремна. Никога не пия сам. Наред ли си?
— Да, Хенри. Наистина се чувствам прекрасно. А и работа ни чака.
— Чудесно.
Той отиде при бутилката и щедро се възползва от съдържанието й. После поглади корем с опакото на дланта си. Зелените му очи светеха омиротворено.
— Аз съм болен човек — рече — и трябва да си взема лекарството.
После остави шишето на масата и заразглежда апартамента.
— Леле, така бързо се оляхме, че нямах време да ти огледам бърлогата. Добре си се устроил тук, Уолтър. Леле, бяла пишеща машина и бял телефон. Първо причастие ли си получил наскоро, що ли?
— Просто глупава прищявка, Хенри — отвърнах и махнах небрежно.
Той се приближи и разгледа машината и телефона върху бюрото, до които беше и сребърният комплект писалки и мастилница, където върху всяка част се мъдреха инициалите ми.
— Май падаш мангизлия, а? — попита той, като обърна към мен зеления си взор.
— Поносимо — отвърнах скромно.
— А сега какво, приятел? Имаш ли някакви идеи, или да си пийнем?
— Да, Хенри. Имам идея. И ако ти ми помогнеш, мисля, че можем да я осъществим. Все ми се струва, че трябва да се включим в клюкарската мрежа, както се казва. Задигне ли се перлена огърлица, престъпният свят мълниеносно научава. Перлите трудно се продават, Хенри, още повече, за разлика от диамантите, не могат да се разфасоват и лесно се разпознават от експертите. Чел съм го някъде. Сега в престъпния свят кипи трескава дейност. Сигурно няма да ни е чак толкова трудно да намерим някой, който да препрати сведения където трябва, че сме склонни да платим разумна сума, за да ни ги върнат.
— Добре ги нижеш за пиян — отбеляза Хенри и посегна към шишето, — но не забравяш ли, че камъчетата са фалшиви?
— Няма значение. От сантиментални подбуди съм готов да платя, стига да ми ги върнат.
Хенри отпи от уискито, видимо го одобри и си пийна повторно. После учтиво ми подаде бутилката.
— Дотук добре — каза, — но престъпният свят, в който според теб ври и кипи, едва ли ще кипне чак толкова за някакво си стъклено герданче. Или може би греша?
— Мислех си, Хенри, че престъпният свят вероятно не е лишен от чувство за хумор и може да падне голям смях.