След това Анаксарх надълго и нашироко припомни делата на Александър. Живата истина, макар и позната на всички, постигна желания резултат. Когато боговете решат, каза Анаксарх, да повикат Царя при себе си, никой не ще се усъмни, че веднага ще му бъдат отдадени божествени почести. „Защо — каза софиста — да не му ги предложим сега и да го облекчим през неговите земни дела, защо да чакаме докато умре? Всички ние трябва да сме горди, че ще бъдем първите, които са му ги оказали. И нека символизираме това с ритуала на прострацията“.
През цялото време, докато траеше речта, наблюдавах лицата. Не на персийците — те бяха подготвени и следяха всичко със сериозни физиономии. Онези от приятелите на Царя, които също бяха посветени, бяха двойно по-заети да ръкопляскат и да наблюдават другите. Изключение правеше само Хефестион, който не отделяше поглед от Александър, сериозен като персийците, и дори още по-съсредоточен.
Преместих се, за да мога да наблюдавам и Царя. Допусках, че думите на Анаксарх му доставяха и удоволствие. Александър изобщо не спря да пие, но далеч не бе пиян. Очите му светеха. Беше се вторачил в далечината, сякаш позираше за рисунка на скулптор. Знаеше, че е под достойнството му да се оглежда наоколо, за да види как го приемат хората.
В началото повечето от македонците приеха думите на Анаксарх като многословен начин за предлагане на тост за Царя. Развеселени от виното, те дори ръкопляскаха. Бяха твърде несъобразителни и мудни, за да схванат накъде бие речта. Но към края прозряха истината и заприличаха на внезапно ударени по главата. За щастие бях научен да се въздържам от ненавременен смях.
Други се бяха досетили. Нагаждачите — изгарящи от желание да бъдат първи в надпреварата да угодят — едва изчакаха речта да свърши. Повечето от по-младите в началото изглеждаха стреснати. Но за тях времето на Цар Филип бе свързано с детството им, когато са правели това, което им кажат бащите им. Сега бе дошло тяхното време. Откакто ги предвождаше Александър, винаги се случваше нещо интересно и винаги имаше нови неща. Дори и да отиваше твърде далеч, те щяха да тръгнат с него.
Ала по-старите командири бяха решително против. О, да, си помислих, вие сте бесни, защото той иска да го поздравявате като бог. Ако можехте само да се досетите, че той се опитва да ви постави на едно ниво с нас, щяхте да побеснеете още повече. Мръщете се колкото си искате — вие сте твърде малобройни, за да имате значение. Анаксарх седна. Приятелите на Царя и персийските гости заръкопляскаха. Но никой друг. Залата се раздвижи. Персийците се изправиха от кушетките си с почтителни изражения на лицата и се приготвиха да се приближат. Приятелите на Царя също станаха с думите: „Хайде, нека започнем.“ Подмазвачите, възбудени от нетърпение, изчакваха някой да го направи пръв. Бавно започнаха да стават и другите македонци.
Внезапно Калистен скочи на крака и извика с дрезгавия си глас:
— Анаксарх!
Всички се заковаха по местата си. Бях го наблюдавал внимателно. Знаех, че царят охладня към него след онова, което му казах. Засегнат от факта, че Анаксарх държи реч, Калистен бе слушал всяка дума и доста преди другите беше разбрал накъде отиват нещата. Прав бях, че ще направи нещо.
Макар че и двамата се смятаха за философи, те бяха коренно различни един от друг. Робата на Анаксарх беше с избродирани ръбове, а сребристата му брада бе вчесана като коприна. А черната брада на Калистен беше рехава и раздърпана. Вехтото му облекло беше обидно за една официална вечеря, като се има предвид, че Александър му плащаше много добре. Беше излязъл доста напред, за да могат всички да го видят. Когато приятелите му станаха да го поздравят, Александър беше изоставил репетираната си сдържаност и им отвърна с момчешка усмивка. Но сега се извърна и закова очи върху него.
— Анаксарх, — започна Калистен, сякаш не се намираха в присъствието на Царя, а водеха някакъв уличен спор. — Мисля, че Александър е достоен за всяка почест, оказвана на смъртен човек. Но съществуват граници между човешките и божествените почести. — И той изреди цял списък от божествени почести, който се опасявах, че ще продължи до сутринта. — Но ако такива почести — продължи Калистен, — се отдадат на един смъртен човек, това ще оскърби боговете, така както ако на обикновен човек се отдадат царски почести, това ще оскърби Царя.
При тези думи из цялата зала се чу тих шепот на одобрение. Калистен разцъфна като уличен разказвач, успял да привлече вниманието на тълпата. Той напомни на Анаксарх, че дава съвет на един водач на гърците, а не на някакъв си Камбиз55 или Ксеркс56. Презрението, с което спомена тези велики персийски царе, беше много по вкуса на македонците. Видях, че персийците в залата си размениха погледи. Прикривайки срама и яда си, отидох сред персийците с най-висок ранг и се захванах да раздавам сладкиши, разигравайки цяло представление. Тъй като бях почнал да ходя на театър, вече знаех как един актьор може да развали голямата роля на друг. Поради младостта и невежеството си исках да направя точно това.
55
Камбиз (неизв. — 523 г. пр.Хр.) — персийски цар (530–523 г. пр.Хр.), първороден спи и приемник на Кир II. Продължил политиката на баща си, водил многобройни воини и присъединил към държавата Египет и Киренайка — Бел. прев.
56
Ксеркс — персийски цар (486–464 г. пр.Хр.), син и приемник на Дарий I. Продължил гръко-персийските войни, където претърпял поражения — Бел. прев.