Но той просто стоеше спокойно, с ръце на хълбока, само леко задъхан, и каза:
— Е, Леонатос, сега и ти си долу. И ако си мислиш, че изглеждаш много грациозен, бих искал да можеш да се видиш отстрани. — После Александър се върна обратно на кушетката си и заговори хладно на хората край него.
Простакът беше наказан. Никой не беше наранен. Беше глупаво да се страхувам.
Пирът завърши рано. Когато дойде да си легне, Александър беше трезвен. Гневът на лъва бе преминал. Но не го свърташе на едно място, ходеше из стаята и ми говореше за оскърблението към моя народ. После избухна:
— Защо Калистен се обърна срещу мен? Нима някога съм му причинявал вреда? Той имаше подаръци, обществено положение, всичко, което поискаше. Пред такъв приятел предпочитам един честен враг. Понякога дори врагове са ми помагали, а Калистен дойде, за да ми навреди. Той ме мрази — видях го с очите си. Защо?
Помислих си: „Може би той наистина вярва, че божествените почести трябва да бъдат запазени за боговете.“ Но си спомних, че гърците са ги отдавали и на други хора. Имаше и още нещо. Когато, си свикнал с живота и интригите в двора, си създаваш усет към някои неща. Калистен беше грък. Не бих могъл да кажа дали някой стоеше зад него, но по всичко изглеждаше, че той иска да създаде някаква фракция.
Казах това на Александър.
— Дори и да е така. Но защо — това е въпросът? — Едва успях да го накарам да се съблече и да влезе във ваната. Не можех да измисля нищо, с което да го успокоя и ободря. Страхувах се, че няма да може да заспи.
Проблемът не беше само в това, че Александър бе лишен от правото, което знаеше, че му се полага, в момента, когато то бе оповестено публично. Болеше го, защото усети, че не им бе достигнала обич към него. А това го бе засегнало твърде дълбоко, за да може да говори за него. Ранен в момент на екзалтация, той продължаваше да кърви. И въпреки това бе овладял гнева си. Оскърблението към персиеца го беше отприщило. Сега гневът му бе преминал така, както бе започнал.
Сложих го да си легне и търсех думи на утеха, когато един глас на вратата каза:
— Александър?
Лицето на Александър просветна. Беше Хефестион. Сигурен бях, че щеше да влезе, без да почука, ако не знаеше, че може да съм вътре.
Оставих ги заедно. В деня, когато Александър бе влязъл при прорицателя на Амон, Хефестион бе чакал отвън. И после Царят му бе разказал всичко. Сега той беше тук, за да направи това, което аз не можех. За кой ли път си пожелах да бъде мъртъв?
Но когато се хвърлих върху възглавницата си, най-сетне отрезвях. Нима исках да отнема от господаря си билката, която би го излекувала, само защото я е донесъл друг? Не, нека бъде излекуван. После си поплаках от сърце и заспах.
Към края на зимата се преместихме в Мараканда. Измъкнахме се най-сетне от отровния Оксус и от горещите равнини. Сега, казах си, всичко ще бъде наред.
След престоя ни в Зариаспа мястото изглеждаше като рай: зелена речна долина в подножието на планината, високи бели върхове, които се извисяваха над нас, и кристално чиста ледена вода. В многобройните градини вече напъпваха бадемовите дървета, а сред топящия се сняг надникваха малки нежни лилии.
Макар че се намира в Согдиана, мястото не е така диво като останалата част на сатрапията. Градът е разположен на кръстопът за кервани, и в него можеш да срещнеш хора от всички краища на земята. На пазарите се продават конски хамути, украсени с тюркоази, и кинжали с ножници от ковано злато. Дори можеш да си купиш и цинска коприна. И аз си купих, за да си направя нов кафтан. Беше небесно синя, с бродирани цветя и летящи дракони. Търговецът ми каза, че е пътувала до Мараканда цяла година. Според Александър Цин57 вероятно се намирал някъде в Индия и нищо не се бе простирало по-нататък, освен Обграждащия Океан. И както винаги, когато говореше за далечни чудеса, очите му заискриха.
Цитаделата на Мараканда е кацнала на височините, западно от града — доста голяма крепост, с истински дворец зад стените й. Тук Александър извърши страшно много държавна работа — посрещна много високопоставени персийски гости, и, както забелязах, продължаваше да бъде чувствителен към прострацията.
Леонатос беше забравен. Александър ми каза, че той, общо взето, бил добър войник и приятел, когато бил трезвен. Отговорих, че се надявам нещата да се оправят, най-малкото, защото има достатъчно чиста планинска вода.
Всъщност, казвайки това, имах предвид само него. Прекалено дълго беше пил това силно вино в града на Оксус и беше привикнал към него. Вярно, в Мараканда той го разреждаше повече — едно към едно, но и това не е достатъчно за силното бактрийско вино.
57
Цин — княжество в древен Китай (IV–III в. пр.Хр.), използвано като синоним на Китай — Бел. прев.