Да, казах на огледалото, той винаги ще ме обича. Той винаги отговаря с взаимност на любовта. Но когато желанието започне да угасва, това наистина ще бъде един тъжен ден. Божествени Ерос! (аз вече познавах добре този бог). Не допускай това да стане скоро!
Докато подчиняваше страната, Александър непрекъснато основаваше градове. Хефестион също основа няколко. Той беше придобил усета на Царя към добрите за живеене места. Макар че сред македонците Хефестион се славеше с острия си език, към чужденците той се държеше благоразумно и с превъзходни маниери. С готовност му отдавах дължимото за всичките му добродетели, стига да беше далеч от погледа ми.
Каква е ползата да се тормозиш с ревност за минали връзки? Всъщност, те са били заедно не десет години, както предположих в началото, а цели петнадесет. Всичко е започнало, когато аз съм бил едва прохождащо бебе. Никой човек не знае бъдещето. А миналото е минало — завинаги.
Презимувахме в град Навтака66 — скалисто и заслонено място, с водопад и пещери. Александър отново се настани в кулата на крепостта. До спалнята му се стигаше през един отвор на пода. Умирах от страх при мисълта, че като се качва някоя нощ, може да падне от стълбата. Макар че, доколкото ми е известно, колкото и пиян да е бил, той никога не беше падал. Под една дупка в покрива на стаята имаше голямо огнище. Оттам проникваше сняг и се топеше със съскане върху пламъците. Той и Хефестион често седяха край запаления огън и разговаряха в присъствието само на Перитас, който се просваше до тях като голяма космата черга. Но нощите принадлежаха на мен. Понякога Александър казваше:
— Не можеш да излезеш навън. Ще измръзнеш — и ме приемаше до себе си, само за да ме стопли. Винаги даваше от себе си.
Долната стая се отопляваше с мангали, но въпреки това беше ужасно студено. В нея той вършеше държавната работа през по-голямата част от деня. В единия и край бе разположен тронът. Там Александър даваше аудиенции. В другия край, скрита зад завеса, се намираше работната му маса, отрупана с таблички, документи и писма от половината свят. Колкото повече земи завладяваше, толкова повече работа имаше.
Освен всичко това, войниците също си искаха своето и Александър трябваше да се грижи за тях и да ги държи във форма през дните, в които те бездействаха, чакайки снегът в проходите да се разтопи. Постоянно организираше игри и състезания, а веднъж дори гледахме представление — на истинска сцена и с добри актьори, които бяха пристигнали чак от Гърция. После те щяха да преминат през огън и вода, само и само да се върнат в къщи и да разказват, че са играли пред самия Александър. По време на представлението Филострат седеше до мен и ми обясняваше шепнешком по-трудните за разбиране неща. Малко по-встрани седеше Калистен заедно с онези от телохранителите, които му бяха любимци. Той ни хвърляше презрителни погледи и от време на време казваше нещо, което караше Хермолай да се хили самодоволно и мазно. Пролетта най-сетне настъпи. Огромни снежни лавини се спускаха с грохот надолу по планинските скатове. Потоците се превърнаха в кафяви порои и водопади, подхвърлящи всичко, което бяха завлекли в бесния си ход. Когато пътищата станаха проходими, согдийските разбойници излязоха от бърлогите си и се приготвиха да пресрещнат първите кервани.
Но вместо тях срещнаха войските ни.
Александър разположи гарнизони навсякъде и страната сякаш се умири. Докато един ден дойде новината, че някакъв могъщ племенен вожд, който година прежди това се беше заклел във вярност като васал, е въоръжил хората си и ги вдигнал на въстание. Позната история, като изключим факта, че той владееше Согдийската Скала.
А тя имаше славата на най-непристъпното място в Азия — огромна, гола и отвесна канара, която в горната си част бе пълна с пещери. Поколения племенни вождове бяха живели в тези дупки. Беше достатъчен само един отряд, за да удържи скалата. Там имаше хранителни запаси за години напред. Имаха ями, в които задържаха снега и дъждовната вода и я складираха за горещото лято. Шпионите ни докладваха, че горе още имало дебел сняг, но въпреки това вождът вече изпратил на скалата войници, жените и съкровището си, докато той самият продължавал да обикаля страната за да търси съмишленици.
66
Навтака — древен град в Согдиана. Намирал се е в околностите на дн. гр. Гузар, южно от Самарканд — Бел. прев.