Според мен всичко това показва, че гърците имат какво да научат от нас за това, как трябва да се държат с жените си.
Може би бяхме успели да научим Александър. Но колкото и нежен да беше с тях, някъде дълбоко в себе си той имаше скрита сърцевина от желязо, изкована, както предполагам, когато се е освободил от опеката на майка си. С Роксана нямаха шумни кавги. Той никога не забравяше, че е Велик Цар. Тя си имаше харема, собствената шатра и домакинството. Там тя можеше да командва. Александър я посещаваше от време на време. Ако му досадеше или се държеше заядливо, той си тръгваше и не бързаше да се върне. Разбирах всичко веднага, щом дойдеше при мен. Има определени знаци — от облекчението до отвращението. Бях научен да разбирам тези неща.
От Македония пристигнаха нови оръженосци. Дори и там беше стигнала новината за съдбата на предателите. Представиха ги на Царя. Момчетата бяха страшно уплашени и се страхуваха дори да си отворят устата. Но той веднага ги омагьоса с обаянието си и за два дни научи имената на всички. От облекчение и радост те се надпреварваха в желанието си да не го разочароват. Разговаряха с мен учтиво и с уважение, и с благодарност приемаха съветите ми. Струваха ми се твърде млади. От пристигането на предишното попълнение бях пораснал с четири години.
Една нощ в тъмнината преди зазоряване, един от тях ме доведе при Александър. Той седеше на леглото, облечен в халата си. А насред стаята лежеше Перитас, който така и не се оправи, след като телохранителите го бяха упоили.
Александър прошепна:
— Опита се да се качи при мен и аз му казах да слиза. След малко се опита отново, сякаш искаше да ме предупреди.
— На колко години беше?
— Единадесет. Можеше да поживее още няколко. Знаеш ли, през целия ден вчера стоя тихо и неподвижно. Получих го в Илирия от кучкарите на Цар Котис. Тогава се бях скарал с баща си и избягах от него. Перитас приличаше на малко мече. Нямах какво толкова да правя и той се оказа добра компания.
— Трябва да поставиш негова скулптура върху гробницата му, — рекох аз, — за да бъде запомнен от идните поколения.
— За него ще направя повече — отвърна Александър — Ще нарека на негово име следващия си град.
И той наистина го направи. Основа града на чудесно място — близо до един от пътищата към Индия. А когато влизаш в града, отдясно на портите ще видиш гробницата и статуя на кучето. Градът се казва Перита.
Когато проходите замръзнаха, спряхме да презимуваме в Източна Бактрия. Макар че спешните новини пристигаха сравнително бързо, доста време мина преди да научим, че отмъщението на Калистен още продължава.
В Атина, новината за неговото арестуване сякаш разбунила гнездо на оси. Повече от десет години бяха изминали, откакто цар Филип ги бе победил в битка, която не беше желал и към която ги беше подтикнал техният оратор Демостен. (Александър, тогава осемнадесетгодишен, първи разбил фланга им). След това Филип проявил милост към Атина и това удивило цяла Гърция. Въпреки това, или именно заради това (кой познава неведомите пътища на човешкото сърце?), те го бяха намразили и върху тях все още тегне подозрението, че са имали пръст в убийството му. Те ненавиждаха и сина му, който беше стъпвал в града им само веднъж, и то по време на мир. Докато Александър беше жив, те мълчаха и си кротуваха от страх. А след смъртта му започнаха да го разкъсват както чакалите, ръфат умрелия лъв.
Дори на великия Аристотел не му помогнало, че предупредил ученика си да се пази от персийците. Като приятел на Македония той трябвало да спасява живота си с бягство и никога — до края на дните си — не се осмели да се върне в Атина. Някакъв незначителен човек пое школата му в града и философите се присъединиха към общия хор на клеветниците.
Заради милостта и уважението, оказано към народа ми, Александър стана варварин. Стана тиранин, защото наказа евентуалните си убийци — право, което има и най-последния от техните гражданин. Стана обикновен войник-самохвалко, въпреки че където и да отидеше, носеше със себе си Гърция. Тази Гърция, която почиташе и на която тези лъжци са недостойни наследници.
И все пак от цялата тази мръсотия излезе едно добро нещо — това накара цар Птолемей да напише истината, докато годините още не са я потулили. Сега той предпочита да работи повече върху книгата си, отколкото да управлява Египет, което в повечето случаи оставя на сина си71.
— О, мой скъпи Багоас! — ми казват приятелите ми, тук, в Александрия. — Как може човек като тебе, който чете най-доброто от гръцките автори, да умре доволен, без никога да е видял Атина? Ако случиш добро време, пътуването не е трудно. Мога да ти препоръчам кораб. Ще ти напиша всички неща, които трябва да видиш. Ще ти дам писма до учени хора. Какво те задържа тук, след като си пътувал толкова надалеч? Трябва да отидеш, преди да ти попречи възрастта и пътуванията да станат бреме. — Така казват те. Но моят Александър, който лежи тук в къщата си от злато, моят господар, който сега е по-млад от мен — той ме разбира. Той знае защо кракът ми никога няма да стъпи в Атина.
71
Птолемей II Филаделф (т.е. Братолюбец) — наречен така по ирония, защото погубил петимата си братя. Цар на Египет (285–247 г. пр.Хр.). По негов почин е преведена еврейската Библия на гръцки и е построен прочутия Александрийски фар. — Бел. прев.