Най-сетне настъпи пролетта. Дойде време за Индия.
През цялата зима Александър приемаше търговци и гърци, идващи от другата страна на планините, които бяха отишли с керваните да търгуват и бяха останали там. Те жадуваха да чуят отново гръцка реч или просто желаеха злато и идваха да му разказват за страната отвъд планините — Земята на Петте реки.
Тези реки извират от Кавказ. Най-голямата е Инд, и в нея се вливат всички останали.
Индийците, които живееха там, през по-голямата част от времето воюваха помежду си и щяха да посрещнат с отворени обятия всеки, който разбиеше враговете им. Александър каза, че и в Гърция е било същото и така баща му успял да я завладее.
От някакъв човек Александър научи, че на половин месец път от Инд се намира друга, още по-голяма река. Тя се казвала Ганг и течала не на запад, а на изток. А накрая се вливала в океана.
Рядко съм го виждал толкова екзалтиран, както тогава. Тази новина не излезе от главата му дори когато си легнахме, макар че през целия ден говореше само за нея.
— Обграждащият Океан! Когато стигнем там, ще сме прекосили целия свят до най-далечния му край. Ще можем да отплаваме до вкъщи от север през Евксинско море или пък да заобиколим от юг до Вавилон. Та ние ще стоим на края на света!
— Това ще се помни во веки — рекох аз, — от поколенията, които ще дойдат след нас.
Тази вечер носех копринения си кафтан от Мараканда, с бродираните летящи дракони и цветя. Погледнах към копчетата от бледозелен камък, тежък и хладен при допир, с издълбани върху тях магически знаци. Според търговеца те бяха пътували цяла година, докато стигнат до Мараканда. Лъжецът му с лъжец. Само е вдигал цената.
— За какво мислиш? — попита усмихнат Александър. Но аз се засрамих от дребните си мисли и не казах истината:
— За олтара. За олтара, който ти ще издигнеш на края на света с твоето име издълбано върху него.
— Ела с мен на езда утре сутрин. Искам да разходя Буцефал. Той още тича добре. Но ще му бъде тежко, докато пресичаме планината. — Перитас продължаваше да му липсва. Предлагаха му добри кучета, но той винаги отказваше.
— Знаеш ли — продължи той, — Буцефал скоро ще стане на тридесет години.
Както го къпех, се наведох и го целунах по главата. И там, където светлината докосваше златистата му коса, видях два бели косъма.
Отбелязахме заминаването си с огромна клада. Новите войници бяха донесли със себе си само вещи от първа необходимост. Но старата армия влачеше стотици коли и фургони с тежка плячка — мебели, легла, гоблени, килими, и дрехи — които искаха да занесат в Македония, но, от които сега нямаха нужда. Командирите притежаваха цели кервани с плячка. Александър, който изобщо не се интересуваше от вещи, също имаше няколко фургона с прекрасни съдове и килими. Той нареди всичко да бъде занесено на една голяма поляна извън лагера. Отстрани запалиха огън и наредиха купчина факли. После отведоха впрегнатите животни и Александър отиде пеш до колите си. Във всеки от фургоните той хвърли по една запалена факла.
Командирите бяха предупредени и последваха примера му. Дори и войниците не се колебаха дълго. Те бяха проливали кръвта си и всичките тези богатства им се полагаха като на победители. Но вече им беше омръзнало да ги мъкнат със себе си. Освен това, във всеки от нас се ражда любов към огъня — дори малкото дете се опитва да го хване. И това доказва, че той е божествен.
Когато величествените пламъци се издигнаха нагоре, войниците започнаха да хвърлят горящи главни. Първо към вещите на другите, а после — където свареха. Смееха се и се радваха като момчета, докато топлината не ги накара да се отдръпнат. А като гледах това веселие, аз си спомних за горящите греди на бащиния ми дом и се замислих за безсмислието и опустошителната разруха на войната.
Този път пресякохме Парапамисос без много трудности. Нали вече имахме опит. Спряхме за малко в Александрия Никея. Александър оправи нещата в града, тъй като градоначалникът се оказа човек глупав и зъл. Междувременно изпрати вестоносци при Омфис, най-близкия от индийските царе, с искане да се признае за васал и да се закълне във вярност. Неговите земи бяха подвластни на империята още от дните на Първия Дарий.72
72
Към края на VI в. пр.Хр. Дарий I покорил долината на Инд и организирал там индийска сатрапия. — Бел. прев.