Имаше игри за победата и благодарствени жертвоприношения към боговете. Точно когато жертвените животни изгоряха, отгоре отново се изсипа дъжд и угаси огньовете. Така и не свикнах да гледам как божественият пламък се замърсява с горяща плът. Нито пък ще се намери персиец, който да приеме без мрачни мисли изгасването на огъня от небесата.
Ала не казах нищо.
Александър основа два града — по един от двете страни на реката74. Този на десния бряг нарече на името на Буцефал. Гробницата му и до днес е разположена на площада. Има и негова статуя, излята от бронз.
След това двамата с цар Пор заминаха заедно на война. Роксана остана в двореца, където имаше за компания жените на Пор и щеше да се чувства уютно, далеч от златата навън. А аз отидох с тях.
Първо трябваше да се бият с братовчеда на Пор — негов отявлен враг. Той беше обявил война на Александър веднага щом научил, че двамата са станали съюзници. Смелостта му обаче не беше равна на омразата му. Братовчедът побягна и отказа да се бие. Александър остави Хефестион с войската си да се справи с провинцията, която смяташе да даде на Пор. А той самият продължи напред, като гледаше да се справи бързо с всичко, което се изпречваше на пътя му пред Обграждащия Океан.
Александър предлагаше мир на всеки град, който се предадеше, удържаше на дадената дума и позволяваше на жителите му да запазят законите си. Но преследваше без пощада тези, които побягваха от крепостите си, преди той да дойде.
Двамата, заедно с Пор превзеха голямата крепост Сангала75, въпреки огромните й стени, хълмовете и езерото около нея. След това Александър разреши на Пор да се присъедини към Хефестион и заедно да въведат ред в новата му провинция. А ние се насочихме към следващата река Хипасис76. Александър искаше да направи лагера си на отсамния й бряг и да даде почивка на войниците. Дъждът отново заваля.
Влачехме се бавно и мъчително през земя, отъпкана като каша от хората преди нас. Слоновете издърпваха краката си от калта със звуци, наподобяващи грамадни мляскащи целувки. За да се запазят сухи, скитите и бактрийците носеха в тази влажна задуха дебелите си плъстени дрехи. Конниците пришпорваха конете — всичките с разранени от ходене копита и всяка измината миля изглеждаше колкото три. Войниците от фалангите затъваха до глезени в размекнатата пръст и с мъка успяваха да ходят редом с теглените от волове каруци, които носеха оръжията им. Краката им подгизваха в изкорубените от постоянното мокрене и сушени ботуши. Тънкият индийски плат, който бяха купили за туниките си, се залепяше за бедрата им. Ръбовете на ризниците протриваха и разраняваха телата им през дрехите.
А дъждът продължаваше да вали.
На една могила над реката разпънаха шатрата на Дарий. Александър я беше взел със себе си, за да се покаже пред индийците като истински цар. Сега всичко беше зелено и благоуханно. Наближавахме хълмисти земи. Можех да се закълна, че от изток усещам дъха на планини, но облаците скриваха всичко. Дъждът се изливаше върху нас — постоянен и неуморен, стенещ през дърветата и през високите зелени тръстики. Сякаш валеше, откакто е започнал светът, и нямаше да престане, докато светът не бъде изтрит.
Шатрата пропускаше вода. Наредих да я поправят и му приготвих суха роба и обувки. Когато се върна, той докосна дрехите ми и отказа да се преоблече, ако и аз не го направя. Толкова бях свикнал да съм мокър, че вече не ми правеше впечатление.
Александър покани генералите си на вечеря. От това, което дочувах, ми се стори, че е в добро настроение. Казали му, че отвъд Хипасис земята била богата, хората били смели и истински бойци, а слоновете — по-големи и по-силни дори от тези на цар Пор. Предвкусваше една последна чудесна битка преди да стигнем до края на света.
Но нещо странно ме накара да наостря уши. Когато Александър беше леко пиян, гласът му обикновено се чуваше по-високо от останалите. Но сега беше трезвен и въпреки това пак се чуваше ясно и отчетливо. Той не говореше високо. Просто другите мълчаха.
Той също забеляза това. Подкани ги да пият, за да прогонят непоносимата влага от кръвта си. И всички се постараха нещата да изглеждат наред, докато яденето приключи и прислужниците излязоха.
Тогава Птолемей каза:
— Александър, не мисля, че войниците са щастливи.
Той се разсмя.
— Щастливи! Ако са, значи са откачили. Този дъжд! Сякаш газиш и си пробиваш път през водите на Стикс77 и през Лета78. Но те показаха голяма смелост и дух, и знаят, че съм го забелязал. Дъждовният сезон скоро ще свърши. Пор ми каза, че тази година е продължил по-дълго от обикновено. А веднага щом се проясни, ще проведем игри и ще раздадем големи награди. Това ще оправи настроението им и те ще бъдат свежи, за да продължим нататък.
76
Дн. река Сатледж в Индия и Пакистан. Мястото при реката, за което става дума се намира днес в щата Пенджаб в Индия. — Бел. прев.
77
Стикс — в древногръцката митология река, която обтичала подземното царство. Водата и била свещена за боговете и хората. — Бел. прев.
78
Лета — в древногръцката митология реката на забравата в подземното царство. Душите на умрелите, след като пиели от нея, забравяли земния си живот. — Бел. прев.