Всеки път, когато идваха пратеници, той ставаше от леглото, сякаш нищо му нямаше и в цялото си великолепие сядаше на трона. А те държаха дълги речи, които трябваше да бъдат превеждани. Александър отговаряше и отново превеждаха. След това ставаше и изразяваше възхищението си от подаръците. Много се страхувах тигрите да не надушат кръвта му.
Раната образува коричка, макар че все още изглеждаше ужасна. Една сутрин, радостен и възбуден като дете, което си е извадило клатещ се млечен зъб, той ми каза:
— Виж какво си имам — и ми показа едно огромно парче кост от реброто.
След това болката малко утихна. Кожата обаче остана залепнала за сухожилията, а те от своя страна — за костта. Лекарят каза, че дробът отвътре е залепнал за тях. Болеше го, когато вдишваше дълбоко или когато движеше ръката си. И все пак, това въобще не го спря да свърши цялата работа, която се беше натрупала, докато воюваше с малите.
Малко след като пристигнахме, в шатрата му дойде Роксана в закритата си носилка, за да поздрави господаря си и да го попита как се чувства. Била понаучила гръцки, ми каза Александър след това. От думите му разбрах, че се е държала любезно и смирено, и била изпълнена със загриженост. Вече бях чул, че когато дошъл слухът за неговата смърт, писъците и оглушили целия лагер. Възможно е мъката й да е била искрена. Но от друга страна, тя все още нямаше дете, и, ако той умреше, в очите на всички тя щеше да бъде абсолютно никой.
След около месец той вече беше на крака. Отново тръгнахме по реката към мястото, където тя се влива в Инд. Всичко стана тържествено — това беше официално царско пътуване. Освен конницата и конете, с нас тръгнаха покрай брега и десет хиляди пешаци. Корабите имаха разноцветни платна, а носовете им бяха боядисани. С какво удоволствие го гледах да стои отново на мястото си на носа и да се взира в далечината.
Там, където се сливат двете реки, Александър видя чудесно място за град81 и нареди да разпънем лагера. Той все още имаше нужда от почивка. Останахме там през по-голямата част от зимата. Беше приятно място, макар че ми липсваха хълмовете.
Сега, след като се установихме на постоянно място, започнаха да пристигат хора от всички краища, дори от Гърция. Но един гост дойде неочаквано — Оксиартес, бащата на Роксана, пристигна начело на помпозно шествие заедно с най-големия си син. Твърдеше, че са го довели притесненията му за някакво въстание в Бактрия. Аз обаче съм убеден, че той дойде да разбере дали неговият внук — следващият Велик Цар — е вече на път.
По време на войните си в Индия, Александър нямаше възможност да взема Роксана със себе си. Дори и да искаше. Но предполагам, че Оксиартес си мислеше, че щом някъде има желание, значи има и начин. Александър твърдеше, че е доста добре и дори започна да язди („Е, нищо ми няма, Багоас, просто трябва малко да се пораздвижа с упражнения.“). Така че не можеше да обвинява раната си за небрежните си и редки посещения в харема. Честно казано, от няколко седмици той беше достатъчно добре, за да може да прави любов — с някой, който знаеше как да се погрижи за него. Не видях нищо от посещението на Оксиатрес, тъй като се присъединих към една екскурзия нагоре по реката, за да зяпаме крокодилите. Човек винаги трябва да знае кога да изчезне.
Като подарък на раздяла, Александър даде на тъста си една сатрапия. Тя се намираше в полите на планината и беше толкова далеч на изток, колкото може да стигне човек и все още да е в Бактрия. И още по-далеч от царските градове на Персия. Оксиартес щеше да управлява заедно с един македонски генерал, който както подозирам, е бил помолен постоянно да му намира работа там.
С настъпването на пролетта Александър беше готов да тръгне към Океана. Но по пътя ни все още имаше държавици, управлявани от жреци, принуждаващи го да води тежки и кървави войни. Той приемаше като приятели всички народи, които го признаеха. Но, ако след това някой въстанеше зад гърба му, не прощаваше лесно. Не можеше да търпи предателството.
В началото Александър оставяше изморителните обсади на генералите си. Но това го изяждаше отвътре. Стана нервен и избухлив дори и с мен. Скоро не изтрая и започна лично да участва в битките, макар че всеки път се връщаше почти припаднал. Когато използваше лявата си ръка, дори само за да държи щита или юздите, това дразнеше и дърпаше втвърдената рана. Лекарят ми даде някакъв маслен разтвор, за да я омекотявам. Това беше най-близкото до удоволствието нещо, което ръцете ми можеха да направят за него. Той беше твърде изтощен за нещо повече.
81
Вливането на дн. река Сатредж в Инд. Градът, за който става дума е град Александрия — Опиана. — Бел. прев.