След това Александър раздели войските си. Кратер трябваше да се върне в Персида през Кибер и по пътя си да умиротвори Бактрия. С него тръгваха старите и осакателите войници, слоновете и харема. Не знам как Роксана възприе това. Все пак, през зимата той не я беше пренебрегвал съвсем. Но от следващия Велик Цар нямаше и следа.
Преди много време аз също щях да бъда изпратен по лесния път. Но сега за това не стана дори и дума. Дори и да бях предвидил какво ни чака, пак нямаше да го избера.
Докато установяваха границата и основаваха нови градове, настъпи лятото. Бяхме готови за Океана.
Александър не качи на корабите цялата армия. Нали отиваше само, за да види чудото. Но ние си бяхме направо цяла флотилия.
В сравнение с устието на Инд, дори Оксус прилича на поточе. А самото устие ни се видя като море, докато не почувствахме вятъра от Океана. Беше толкова силен, че едва не ни обърна. За щастие, корабите успяха да стигнат до брега, без никой да се удави. Помислих си, че в края на краищата Океанът можеше да се отнесе към Александър и по-любезно.
Корабостроителите бяха свършили добра работа, а и ние тръгнахме с индийски лоцмани. Но тъкмо когато казаха, че почти сме стигнали до Океана, вятърът задуха отново. Насочихме се бързо към брега и закотвихме корабите.
И тогава водата просто си отиде.
Оттегляше се все повече и повече. Корабите останаха нависоко и на сухо, някои в калта, а други — килнати върху пясъчния бряг. Изобщо не можехме да разберем какво става. Никой не знаеше какво да мисли за това. Приличаше на най-ужасна поличба. Никой от нашите моряци и гребци не беше виждал такова нещо през целия си живот. Бурята беше просто вятър, но това!…
Някои от египтяните споменаха, че ако това е като пресъхването на Нил, ще останем заседнали тук половин година. Не разбирахме какво казват индийците, които говореха някакъв местен език. Правеха ни знаци, че водата ще се върне, но не можехме да разберем кога. Направихме лагер и зачакахме.
Водата се върна с падането на нощта. Вълна по вълна тя се плискаше нагоре, повдигаше килнатите кораби и ги караше да се удрят един в друг. Трескаво се приготвихме да преместим лагера, но не знаехме колко далеч трябва да се оттеглим. Водите спряха до мястото, където първоначално ги бяхме заварили. А на следващата сутрин отново ги нямаше. По-късно, когато намерихме преводач, научихме от индийците, че Океанът прави това два пъти на ден.
Кълна се, че това не е измислица като онези дето ги разказват на пазара. Миналата година един финикиец, който беше плавал покрай Стълбовете82 до Иберия, ми каза, че и там става съвсем същото.
Наложи се още веднъж да поправяме корабите.
И най-накрая видяхме Океана.
Там — на края на земята — Александър извърши жертвоприношение към своите богове. И след това отплавахме.
Вятърът духаше леко и небето сияеше. Океанът беше много тъмен — почти тъмносив. Малки вълни хвърляха върху нас кристално чисти пръски. Минахме покрай два острова. А след това между нас и самия край на света нямаше нищо.
Океанът оказа много странно въздействие върху стомаха ми. Наложи се да хукна към борда на кораба, И тогава видях една сребърна риба, тънка и дълга около две педи, която се издигна от водата, прелетя над повърхността цялата дължина на един хвърлей копие и отново цамбурна във водата. Никой друг освен мен не я видя. И никой не ми повярва след това, освен Александър. Но дори и той се замисли дали да се впише това в Хрониката. В името на Митра, кълна се, че е вярно.
След като се нагледа до насита, Александър принесе в жертва на Посейдон два бика. След това ги хвърлихме през борда. Александър не само му благодареше за това, че е видял Океана. Той молеше Посейдон за благосклонност и покровителство над своя стар приятел Неарх и над цялата флота. Защото те щяха да отплават в морето и да изминат покрай брега цялото разстояние от Инд до Тигър. По пътя си трябваше да търсят крайбрежни градове или места, удобни за пристанища. Александър искаше да създаде търговски път направо от Персия до Индия, и така да спести дългите и опасни пътувания на керваните.
Той самият щеше да поведе армията покрай брега, за да оставя на флотата храна и да копае кладенци с чиста вода. Говореше се, че крайбрежните земи са диви, сурови и голи. И той както винаги избра за себе си най-трудната задача. Всички персийци го убеждаваха, че тази земя е известна с пустините си, и че самият Кир не е успял там.
— Индийците твърдят, — му рекох един ден, — че когато я преминал, Кир бил останал само със седем души. Но е възможно да говорят това и от тщеславие, тъй като той е смятал да нахлуе и да завладее страната им.