— Красив си. Не си отивай. Остани тук до мен. Седнах до стола му на ръба на подиума.
Усмихнахме се един на друг. Армията запляска с ръце и затропа с крака. И тогава някой извика с гръмовен глас:
— Давай! Целуни го!
Погледнах объркано надолу. Това отиваше твърде далеч и не бях сигурен как ще го приеме Александър. Но вече всички в театъра викаха и настояваха. Усетих, че докосна рамото ми. Те също бяха с него от много време, и той можеше да различи обичта от наглостта. Александър ме вдигна в прегръдките си и ме целуна силно два пъти. Ако трябва да съдя от ръкоплясканията, те харесаха това повече от танца.
Освен всичко, трябва да ви кажа, че персийските жени не посещават обществени представления, както гръцките. (Изключително неприличен обичай).
Вечерта той ми каза:
— Ти спечели обратно цялата си красота, която пустинята ти беше откраднала, и дори повече.
Е, помислих си, това едва ли е толкова трудно, когато си на двадесет и три и никога не си имал рана.
Усетих, че се радва задето най-сетне може да почувства, че в края на деня в него е останала още малко сила за изразходване.
Направих го щастлив, без да изисквам много от него и без да го преуморявам. Как — това е моя тайна. Той не разбра разликата. Беше доволен, а това беше всичко, което имаше значение тогава. Заспа веднага след това.
Когато станах от леглото, одеялото падна, но той не се размърда. Вдигнах лампата и се загледах в него. Лежеше обърнат настрани. Гърбът му беше гладък като на момче — всичките му рани бяха отпред. Нямаше оръжие, направено да реже, да пробива или да се хвърля, което да не беше оставило белезите си върху него. Тялото му беше съвсем бяло в сравнение с почернелите от слънцето крайници. Колко отдавна беше, когато той тичаше гол заедно с приятелите си, което тогава така ме беше стъписало. Отстрани, по ребрата му си личеше издълженият възлест белег. Дори сега, когато беше дълбоко заспал, челото му не бе гладко. Клепките му бяха сбръчкани. Момче, което си почива, казах си. Момче с лице на възрастен човек. Косата му светеше по-бледо от преди, когато я осветявах с лампата. Откакто тръгнахме през Гедрозия, нишките сребро се бяха превърнали в ивици. Той беше на тридесет и една години.
Посегнах да издърпам одеялото. Но трябваше да се дръпна назад, за да не би сълзите ми да паднат и да го събудят.
7
За да не изморява оцелелите войници от пустинята, Александър ги изпрати под командването на Хефестион по крайбрежните пътища към Персида. Там климатът щеше да бъде по-мек през зимата. А той самият, както винаги, си намери нова работа. С една малочислена армия, повечето от конници, тръгнахме направо нагоре към Пасаргади87 и Персеполис.
Ако съдбата ми беше отредила да бъда с Дарий в дни на мир и спокойствие, щях добре да познавам тези места — истинското сърце на моята страна. Но Александър беше този, който ги познаваше. Когато вече бяхме горе на хълмовете, рано една сутрин той ме взе да пояздим и да вкусим, както каза, още веднъж чистия въздух на Персида. Поглъщах го до насита и казах:
— Александър, ние сме у дома.
— Наистина. И аз.
Той погледна към нагънатите планински вериги, по чиито върхове вече беше навалял първият сняг.
— Мога да кажа това само на теб — заключи го дълбоко в сърцето си: Македония беше страната на баща ми. Тази е моята.
— Ти никога не си ми правил по-голям подарък от този — отговорих аз.
От височините духаше свеж вятър и дъхът на конете ни изпускаше пара.
— В Пасаргади ние ще лежим в собствения дом на Кир — усмихна се Александър. — Колко странно е, че ти си от неговото племе, а аз ще бъда този, който ще ти покаже неговата гробница. Това е единственото нещо, което очаквам с нетърпение. Имаме късмет, че и двамата сме слабички. — той се засмя — Пролуката на вратата е толкова тясна, че дори и ти едва ще се вмъкнеш. Зазидали са я така заради крадците, веднага щом са вкарали огромния златен саркофаг. Сега не би могъл да мине обратно. Погребалните дарове на Кир още стоят на подиума край саркофага. Ще видиш мечовете му, и дрехите които е носил. Има страшно много дарове — сигурно са го обичали истински. Знаеш ли, аз също прибавих нещо, защото Кир ме научи да бъда цар.
Конят на Александър се завъртя неспокойно, уморен от ходенето.
— Стой мирен — плесна го той, — или ще те дам на Кир… Преди да замина оставих заповеди да жертват в негова чест всеки месец по един кон. Казаха ми, че такъв е древният обичай.
Отпуснахме юздите и се втурнахме в галоп. Лицето на Александър грееше, косата му се развяваше от вятъра и в очите му имаше огън. Когато след това ми каза, че не чувствал нищо друго, освен лек бодеж в ребрата си, почти му повярвах. Персида му действаше добре. Ето, помислих си, щастието отново започва.