Дворецът на Кир беше прекрасен и просторен в своя стар и по-прост стил — масивен, от черен и бял камък. Белите колони стърчаха като отличителен знак на града. А рано сутринта на другия ден тръгнахме към гробницата на героя.
Яздихме кратко — направо през парка на двореца. Дойдоха и неколцина приятели (повечето бяха заминали с Хефестион). Паркът беше подивял, но може би точно затова изглеждаше още по-прекрасен в златото на есента. Дивечът, оставен на воля от толкова време, почти не ни обръщаше внимание.
Гробницата бе разположена в горичка от сенчести дървета. Когато дошъл тук предишния път, Александър бе наредил да прокарат вода и сега тревата беше зелена.
Последният дом на Кир стоеше върху масивен стъпаловиден постамент, а около него имаше проста колонада. Над вратата бяха гравирани някакви персийски думи, които не можех да разчета.
— Попитах за това, когато идвах миналия път — каза Александър. — Надписът гласи: „ЧОВЕЧЕ, АЗ СЪМ КИР, СИН НА КАМБИЗ, КОЙТО ОСНОВАХ ИМПЕРИЯТА НА ПЕРСИЯ И ВЛАСТВАХ НАД АЗИЯ. НЕКА НЕ ТИ СЕ ЗЛОВИДИ МОЯТА ГРОБНИЦА.“ — За миг гласът му се разтрепери. — Е, хайде да влезем. Той повика жреците-пазители на мястото, но когато те дойдоха да направят прострацията, ми се стори, че изглеждат нещастни. Гробницата и парка около нея бяха лошо поддържани и буренясали.
Александър им даде знак да отворят вратата. Тя беше тясна, много стара и беше направена от някакво твърдо и тъмно дърво, обковано с бронз. Един от жреците донесе на рамо огромен дървен ключ. Спомням си, че ми се видя странно, задето резето се отмести лесно. Жрецът отвори вратата и се отдръпна.
— Хайде, Багоас — усмихна се Александър. — Влез пръв. Кир е бил твой Цар.
После взе ръката ми двамата се промушихме в сенките.
Единствената светлина идваше от вратата.
Стоях до него и след силното слънце отвън, очите ми не виждаха нищо. Усетих миризма на стари подправки и плесен. Изведнъж Александър изкрещя и се втурна напред.
— Кой е направил това?!
Тръгнах подире му и се спънах в нещо. Беше човешка бедрена кост.
Едва тогава видях. Намирахме се пред подиума — напълно оголен. Златният саркофаг лежеше на пода без капак, нащърбен и разбит от брадви, за да се отчупят парчета, които да могат да минат през вратата. Костите на Кир Велики се търкаляха наоколо.
Входът притъмня и отново просветна, когато Певкестас — един огромен човек — се опита да се вмъкне. Александър бясно се втурна към светлината навън. Беше побелял от гняв, чак върхът на косата му стърчеше. Когато уби Клитос, очите му изглеждаха по-малко страшни.
— Извикайте пазачите! — изкрещя той.
Докараха ги от къщата им наблизо, а в това време всеки, който можеше да се провре в гробницата, описваше видяното на онези, които не можеха. Александър стоеше със стиснати юмруци. Хвърлиха жреците в краката му и те запълзяха към него.
Аз превеждах, тъй като бях единственият персиец. Макар че произхождаха от жреческата каста, тези хорица изглеждаха невежи, а обхваналият ги ужас ги направи и глупави. Те не знаеха нищо, никога не бяха влизали в гробницата, не бяха виждали никой да се приближава към нея. Крадците навярно бяха дошли през нощта. (Но брадвите им са вдигнали такъв шум, че биха събудили и мъртвец). Те не знаеха нищо, абсолютно нищо.
— Отведете ги в затвора — нареди Александър. — Аз ще науча истината.
Той ме взе, за да превеждам признанията им. Но нито огънят, нито клещите промениха думите им. Не успя даже и дибата88. Александър нареди да спрат, преди да ги разчленят от ставите.
— Как мислиш? — попита ме той. — Лъжат ли или не?
— Мисля, че просто са били нехайни към задълженията си и се страхуват да ти го кажат. Може би са били пияни или пък да са напуснали мястото. А може би някой е планирал да го направи:
— Да, може би. Ако е така, те получиха своето наказание. Пуснете ги.
Жреците се измъкнаха куцайки, но щастливи, че са се отървали толкова лесно. Всеки персийски Цар щеше да заповяда да ги набучат на кол.
Александър нареди да повикат архитекта Аристобул, който бе идвал с него при първото му посещение и беше направил списък на погребалните дарове. Той трябваше да поправи саркофага и да възстанови костите в подходящо положение. Така че днес Кир отново лежи в златен ковчег и притежава скъпи мечове, макар и не тези, с които е воювал.
Александър му даде и златна корона. После заповяда вратата да бъде зазидана догоре с една единствена плоча, за да не бъде Владетелят обезпокояван отново.