Лицето му изглеждаше измъчено и застинало. Мисля, че той организира цялото това великолепие не само, за да почете Калан, но и за да го направи поне малко поносимо.
Последен от всички дойде живият мъртвец. Четирима едри македонци носеха на раменете си носилката му. Калан трябваше да дойде на кон, но се оказа твърде слаб, за да се качи. Прекрасният нисайски жребец, отреден за това, вървеше редом с носилката. Щеше да бъде принесен в жертва на кладата.
Калан носеше голям венец от цветя на врата и гърдите си, както правят индийците на своите сватби. Когато приближи, ние го чухме, че пее.
Той продължи да пее на своя бог дори когато го полагаха в ковчега. След това — на това погребение на жив човек — приятелите му се приближиха, за да си вземат сбогом.
Дойдоха най-различни хора — генерали и войници, индийци, музиканти, прислужници. Носачите започнаха да трупат даровете върху кладата. Калан се усмихна и каза на Александър:
— Пак твоята доброта ми даде подаръци, които да оставя за спомен на моите приятели.
Той раздаде всичко. Коня — на Лизимах, платовете и другите неща — на всички, които го обичаха. Когато взех ръката му, той ми даде един персийски бокал с гравиран върху него лъв и ми каза:
— Не се страхувай. Ти ще изпиеш всичко до край и никой не ще ти отнеме това.
Последен дойде Александър. От уважение ние се дръпнахме настрани, когато той се наведе, за да го прегърне. Тогава Калан съвсем тихо му каза — само тези, които стояхме най-близо, го чухме:
— Няма нужда да си казваме сбогом. Аз ще бъда с теб във Вавилон.
А после всички се оттеглихме. Тогава дойдоха факлоносците. Бяха цял отряд, за да стане запалването по-бързо. Когато пламъците се извисиха, Александър извика за бойния победен химн. И тръбите засвириха, войниците нададоха бойния вик, водачите жегнаха слоновете. Те вдигнаха хоботите си и затръбиха поздрава, с който отдават чест на царете.
Александър винаги бе внимателен към гордостта на хората, които обичаше. Той беше сигурен, че нито един стар човек не би могъл да понесе изгарящата болка без вик, и бе направил всичко възможно това да не се чуе. А когато огънят се издигна с бушуващи пламъци, наведе глава и повече не погледна към кладата. Но аз видях, че Калан остана неподвижен със скръстени ръце, и когато цветята под тях се сгърчиха в пламъка, той нито промени изражението си, нито отвори уста. Гледах само, докато започна да се обезобразява. Но всички, които гледаха до края, признаха, че дори и не помръднал.
Калан беше накарал Александър да му обещае, че ще пирува за него, а няма да скърби. Хубава, лековита мъдрост. Само дето не беше опитвал вино през живота си, и никога не бе присъствал на македонски пир. Те всички направо полудяха през онази нощ — от ужас, или от мъка, а може би и от двете заедно. Някой предложи състезание по надпиване, вместо погребални игри и Александър обеща награда за победителя. Мисля, че първенецът изпи около четири хоя89 вино. Мнозина останаха да лежат безчувствени на кушетките или на пода до сутринта. А това едва ли беше най-добрият начин да прекараш студена зимна нощ в Суза. Победителят умря три дни по-късно от простуда, заедно с още неколцина. Така че Калан получи в жертва повече от един кон.
Александър беше съдия, а не състезател. Дойде да си легне с твърда походка. Вече изтрезняваше и мъката отново го обземаше.
— Какво искаше да каже — ми рече той, — когато каза, че ще бъде с мен във Вавилон? Ще се прероди като вавилонец ли? Но как ще позная детето?…
8
Няколко дни по-късно той ме попита:
— Ти виждал ли си някога Царица Сизигамбис? Името ми прозвуча като излязло от някаква древна приказка. Сизигамбис беше Царицата-Майка на Персия, която Дарий изостави при бягството си в Иса.
— Не — отговорих аз. — Царицата вече беше при теб, когато дойдох в Двора.
— Чудесно. Искам да я посетиш от мое име. Почти бях забравил, че Александър я беше настанил заедно с принцесите в Суза.
— Ако тя те познаваше, — продължи той, — нямаше да бъде уместно да ходиш там. Но щом не те е виждала, ще й изпратя по теб подарък. Тя е човек, когото си струва да познаваш. Предай и моите най-сърдечни почитания и попитай дали ще може да ме приеме след около час. Предай и това — добави той и ми подаде едно колие от индийски рубини.
Тръгнах към Харема. Когато ходих там за последен път, вървях зад Дарий и усещах парфюма от неговата мантия.
Пред покоите на Царицата, където никога не бях стъпвал, ме посрещна един стар достолепен евнух, който трябваше да разреши посещението ми. Той беше внимателен и любезен, и с нищо не даде да се разбере дали знае какъв съм бил някога, макар че такива хора знаят всичко. Последвах го по един коридор с огрени от слънцето замрежени прозорци и през едно предверие, където седяха почтените омъжени придворни дами и разговаряха или играеха шах. Евнухът почука леко на една врата в дъното, представи ме, каза кой ме изпраща и се оттегли.