Обикновено гледах да се измъкна от стадиона и да прекарвам времето си в района на артистите, където ми беше по-интересно, но този път отидох да видя състезанията на момчетата. Бях любопитен да видя поколението, което Александър отглеждаше.
Откакто той ги взе при себе си, ги хранеха добре и те изглеждаха здрави и силни. Притежаваха чертите на хора от почти всички краища на света, но примесени с македонски. След време, сред тях, несъмнено щеше да има и полуиндийци. Докато ги гледах, си казах, че полуперсийците съвсем не бяха най-красивите. Седях от другата страна на пистата, точно срещу Александър. При церемониалния марш те всички преминаваха с лица, огрени от неговата усмивка. После се построиха, тръбачът даде сигнал и те се втурнаха напред към стартовата линия. Носеха къси гащета, но само от уважение към персийското приличие. Хубава гледка, си казах. И точно тогава долових някакво неспокойно раздвижване около трона. Някакъв пратеник стоеше до Александър, който беше скочил на крака. А после разблъска хората край себе си — просто стъпваше върху тях. И си замина, а най-близките до него се помъчиха да си пробият път и да го последват.
Измъкнах се почти пълзешком от мястото си. Трябваше да разбера какво става. Бях от другата страна на стадиона и това ме забави. А когато стигнах в двореца, царските покои бяха празни. Едва тогава се досетих. Качих се нагоре по стълбите и после завих по един тъмен коридор. Нямаше нужда да питам за пътя. Още на стълбата чух ужасния вопъл на скръб, който изправи косата ми. Никой не стоеше на пост пред вратата.
Имаше само навалица от хора. Промъкнах се между тях незабелязано, като куче от домакинството. Никога преди не бях влизал в стаята на Хефестион. Беше красива — с червени стенни гоблени и поставка със сребърни съдове. Но във въздуха се носеше миризмата на болест. Хефестион лежеше на леглото с обърнато нагоре лице и отворена уста. Някой беше затворил очите му. Александър бе легнал през него, сграбчил тялото с двете си ръце. Притискаше устата си до лицето му. А после отново повдигна глава и нададе онзи ужасен вик преди да скрие лицето си в мъртвата коса.
Подир малко Пердикас, чувствайки се неудобно от срам и жалост (а вече и от страх) промълви:
— Александър.
Той погледна нагоре. Пристъпих напред, без да се притеснявам от никой. Но втренченият му поглед, който мина покрай мен беше празен. В този момент ми се стори, че никога не съм съществувал за него. Отново бях безпомощен, притежаван, обречен.
Гледах тази странна стая, където стоях като някакво мъртво същество, неоплакано от никого, непогребано и захвърлено голо в нощта. Никога не я забравих. Гледах леглото с неговата тежест, сребърните съдове и стенните гоблени с избродираните елени и стрелци. Видях и нощната масичка, избутана накриво и една празна кана за вино паднала настрани, и един поднос с оглозганите кости на петел.
Изведнъж Александър скочи на крака и се взря в нас, сякаш се канеше да убие някой без значение кой.
— Къде е лекарят?
Птолемей се огледа наоколо, за да попита слугите, но те отдавна се бяха изпарили.
— Сигурно е отишъл да гледа игрите — каза той.
Бях се отдръпнал близо до вратата и усетих с гърба си, че има някой зад мен. Беше самият лекар. Явно му трябваше много повече време, отколкото на мен, за да усети опасността. Преди още да осъзнае опасността, Александър скочи към него като хищник към плячката си, сграбчи го и го разтърси напред-назад.
— Ти, убиец такъв! Защо го остави сам? Защо си му позволил да яде?
Човечецът почти си беше глътнал езика и запелтечи, че Хефестион изглеждал вън от опасност и че той му бил поръчал пилешки бульон.
— Обесете го — каза Александър. — Отведете го и го обесете. Веднага.
Пердикас погледна към Птолемей. Неговите очи се взираха в Александър. Без да ги мръдне, той кимна с глава. Извлякоха лекаря навън под охраната на Селевк94.
Александър се върна при леглото, взря се в него и легна на мястото, където бе стоял преди. Трупът помръдна и се разклати от неговия плач.
Все повече хора се трупаха на вратата — хора с положение, които току що бяха научили новината.
Тия, които бяха вътре, се гледаха безпомощно.
Певкестас докосна рамото ми и каза тихо на персийски:
— Говори с него.
Поклатих отрицателно глава. Трябваше ми само още едно нещо, за да умра — Александър да ме намрази, за това, че аз бях този, който е останал жив. Така че побягнах навън. През града, през вонята на изхвърлените боклуци от празненствата, през улицата на проститутките — без да виждам нищо и без да имам представа накъде вървя, докато не чух техния смях в горите извън града. Дойдох на себе си, когато се спънах и паднах в някакъв поток. Погледнах назад към Екбатана. Слънцето се снижаваше зад височините и разноцветните бойници на стените отразяваха светлината му. Нима офейквах, си казах, докато той получаваше рани в тялото си? Но сега той е ранен в разсъдъка си и може да ме удари в лудостта си. Сега аз го изоставих — нещо, което нито едно куче не би направило.
94
Селевк — военачалник на Александър. След смъртта му основал династията на Селевкидите и управлявал под името Селевк I Никатор (312–280 г. пр.Хр.) Най-голямата елинистическа държава след разпадането на империята му (от Мала Азия до Индия). — Бел. прев.