Мъката ми беше толкова силна, че изпразни главата ми от всичко и заспах.
На другия ден Александър избра жреци, пратеници и дарове за Бога. А след още един ден те поеха към Сива.
След това той стана много по-спокоен. Безумието му утихваше с всеки изминал ден, макар че всички живееха в постоянен страх от него. Приятелите му направиха лични дарове за погребението. Евмений даде най-много. Несъмнено си беше спомнил деня, когато палатката му изгоря. Но въпреки щедрите дарове той бе готов да извърви цяла миля повече, само и само да избегне възможна среща с Александър.
Ходех да яздя из хълмовете, за да се избавя поне за кратко от болката и злочестината. От височините поглеждах назад към града и виждах седморните стени, лишени от техните прекрасни цветове.
Виждах седем огромни черни пръстена и започвах да плача отново.
10
Времето тече и всички неща отминават. Той започна да се храни, да спи, и да се среща със своите приятели. Дори даде няколко аудиенции. Остриганата му коса започна да расте. Понякога говореше с мен — за разни ежедневни неща. Но не повика обратно пратениците, които бяха на път към оазиса Сива.
Есента отиваше към зима. Вече бе минало времето, когато Великите Царе обичайно потегляха към Вавилон. Пратеници и делегации от цялата империя и отвъд нея вече пътуваха, за да се срещнат с него там.
Египтяните бяха приключили работата си върху Хефестион. Наистина бяха вложили всичките си умения. Той лежеше в позлатен саркофаг, разположен върху подиум в Тронната зала, украсен със скъпи платове. Около него бяха наредени оръжията му и погребалните дарове. Не го бяха увили в повои, както правят тук в Египет. Не бяха сложили върху него и задължителният саван и маската. Всяко балсамирано от тях тяло, дори и неповито, можеше да запази чертите си като живо за много векове. Александър често отиваше да го посети. Веднъж ме взе със себе си и повдигна капака, за да мога да го видя. Хефестион лежеше върху златен плат, напоен с характерната остра миризма на билки и селитра. Когато дойдеше времето да го изгорят във Вавилон, щеше да пламне като факла. Лицето му беше красиво и застинало с цвета на потъмняла слонова кост. Ръцете му бяха кръстосани върху гърдите. Те почиваха върху отрязаните кичури от косата на Александър.
Мина още време. Той вече можеше да говори с приятелите си. И тогава генералите, с типичната за войника мъдрост, направиха това, което аз не можех. Донесоха му лек, който притежаваше сила да подобри състоянието му. Птолемей дойде да му каже, че косеите95 са изпратили делегация да изиска от него полагащия им се данък:
Те бяха племе на прочути разбойници и живееха около проходите между Екбатана и Вавилон. Керваните, които минаваха по този път, бяха принудени да изчакват, за да се съберат повече и да могат да наемат достатъчно охрана. Дори Царете всяка година са били нападани и накрая се съгласили да плащат на косеите по един чувал златни дарици преди началото на есента, за да ги държат далеч от себе си. Срокът за тази такса отдавна бе изтекъл и те бяха изпратили хора да си я поискат.
Александровото „Какво?!“ прозвуча почти като в старите времена.
— Данък ли?! — каза той. — Нека почакат. Ще им дам един данък.
— Тази област е трудно проходима, — каза хитрият Птолемей, почесвайки се по брадата, — а укрепленията им са като орлови гнезда. Артаксеркс никога не успя да ги подчини.
— Ние обаче ще го направим, — отвърна Александър.
Тръгна преди да са изтекли и седем дни. Каза също, че всеки косей, който убие, ще посвети на Хефестион, както Ахил се бе заклел да постъпи с троянците на кладата на Патрокъл.
Събрах си нещата, без да го питам. Александър вече не ми хвърляше онези скрити погледи. Той ме приемаше, че живея до него, а това беше всичко, което исках в този момент. Вече бях успял да се примиря в сърцето си с мисълта, че той може никога повече да не поиска да легне с мен, за да не би да наскърби духа на Хефестион. Този траур бе станал нещо обичайно. Стигаше ми да бъда само до него, за да мога да живея.
Когато навлязохме в проходите, Александър раздели армията на две — една част тръгна с него, а другата — с Птолемей. Там, горе, вече беше зима. Отново се превърнахме в стария армейски лагер, който прекоси планините на Согдиана, Движехме леко, и укрепленията падаха едно по едно. Виждах как забравя мъката си и си ляга изпълнен с мисли за предстоящите сражения.
95
Племената касити, наричани от гърците косеи или каспии, населявали още от II хилядолетие пр. Хр. планинските области между Месопотамия и Мидия. Те са били близки до еламските племена. — Бел прев.